При тези хора, както ще се убеждавам непрекъснато всичко беше по една стародавна традиция на уважение и подчинение, съобразяване с ранга и положението на всеки в тая дълбока семейна йерархия — в която като всеки си знае мястото, няма опасност и от никакво разминаване и сблъсък…
Да, в това отношение тук беше още патриархалният и романтичен деветнадесети век…
Къщите обаче и уредбата в тях, бяха двадесет и първи век — втората половина. Ние докато я докараме до там, ще ни трябват поне петдесет или сто години, ако изобщо достигнем до там — хора с техния хал в България да имат домашна подредба като тяхната. Не преувеличавам…
Домът на Соат и Медине, където ще нощуваме — е за завиване на свят… Всяка от петте стаи е в различен стил. Мебелите са в тон с цвета на стените — съща така и килимът на пода и всичко друго. Мебелите са нови, скъпи и подсказват едно завидно богатство — не само материално, но и на духа на тези хора…
Нашата домакиня Медине е мека, топла жена… Образована, но и тя както останалите жени в този голям патриархален дом — не работи извън къщи. Гледа си двете сладки момченца, както и останалите снахи са отгледали забележителни с уважителността си синове и дъщери. По-голямата част от тях са вече изучени и са дошли за годежа на братовчедка си. Тя учи икономика и програмиране в университета в Анкара. Кандидат-съпругът й вече работи в Одитна фирма. Други от младите са юристи — завършили в Истанбул. Тъй като разликата между братята не е голяма, тя не е голяма и между децата им… Същата овладяност и сдържаност, чувството за такт и при тях… Невероятно — пак ще кажа, изглежда това, че жените на тия хора не са тръгнали по фабрики и канцеларии, не са се втурнали да учат, за да не се връщат никога повече в тая малка община, не са окъснявали изглежда по дискотеки — макар че и тук дискотеки има и младите хич не пропуснаха нощта да не им се порадват. Според моето разследване, дискотеките са досущ като нашите — с една разлика, че и тук остава невидимата власт на традицията, която да напомня на младите колко да пият, и какво да правят като си тръгнат от тук… Защото гледките, които е виждало окото ми в и около дискотеките в моя край — могат да изправят на нокти всеки що-годе нормален човек.
Не бързали майките да се еманципират, и си гледали децата. Ето една от грубите грешки на социализма. А и на онзи днешен свят — който ние с такава възхита наричаме цивилизационен… Гледали си децата, възпитавали ги и ги възпитали… Сега има на какво да се радват — най-вече на признанието за грижите на мама и татко, на уважение и синовност, които на нас българите все повече и повече ни се губят…
Попитах — имало ли е тук, помни ли се убийство… От как се пише историята на тази община — както стана дума, сто и тридесет години и отгоре, убийство нито едно не се знае. И сбиване не се знае между хората… И като всичко това го съпоставиш с убийствата у нас — с майките, които, изкрейзили от безумния живот, който живеем, с децата, изкрейзили по своему, резултатът е готов — едните посегнали на другите… Майки убиват децата си, синове убиват майките си или бащите си… И това не прави вече никакво впечатление нито на парламент, нито на правителство. И журналистиката ни гледа на всичко това като на една добра сензация, която става за първата, или последната страница и може да продаде по-бързо вестника… Новините на телевизиите ни са пълни с черна и отчайваща хроника за обезценяването на човешкия живот у нас…
А в обявената от край време за изостанала и ориенталска Турция, в този край поне, от двеста години не помнят сбиване…
Та така… В средата на големия, изметен от три метачки двор — маса с бяла покривка. До масата седнали двама души. Зад гърба им, на също така бели столове, са заели места мъжете от родата. Във възможно най-широк състав. Може би бяха петдесетина мъже — най-различна възраст. Всичките облечени еднакво — с черни костюми от различни времена разбира се — според възрастта на хората. Когато ние с Наско и с жена ми се появихме, всички бяха заели местата си… Ръцете примерно сложени върху бедрата — не пошавват — пригласени като за снимка, сякаш някой невидим фотограф вече им беше наредил — „готови“… Гледаха мълчаливо и очакваха съсредоточено онова, което предстоеше да се случи.