Дошла и заела място на трибуната беше и жена ми — назад в по-задните редове заедно със съпругите на четиримата братя… все жени от сой, все умни, съобразителни и знаещи какво и как да свършат…
В средата на голямата поляна — тичаха деца. Както навсякъде. Понеже силно напече, а нашата трибуна беше поставена така, че слънцето биеше не в очите, а в гърба на голямата синя покривка над нас — деца надойдоха и насядаха по тревата отпреде на нашата официална трибуна.
Да беше у нас, да се доближат толкова до началствата, отдавна щяха да бъдат прогонени. Сега в България, началствата, дори най-ниските и нищожните се пазят от полиция и много повече, отколкото по онези тоталитарни времена.
Поляна като поляна. Голяма колкото петнадесет стадиона турени един до друг. Оградена, както стана дума, отвред с палатки, навеси и трактори. Едно огромно човешко колело, в средата празно…
Точно там вече е заел място оркестърът. Нашите юнаци, навлекли вече дебелите си български, по-точно карнобатски народни носии, са на съседната трибуна… Там е и нашият оркестър и нашите две до този момент с нищо не изявили се естрадни певици. От турска страна художествената част ще се представлява от деца — десетина-дванадесет годишни.
Лумна техният оркестър, писна зурната, ще спука и без това напеченото небе, удари тъпанът. Започва се, каквото има да става вече, ще става. Вдигна се от мястото си кметът, който до сега занимаваше високите си гости, отиде на средата на този голям кръг — там беше сложен микрофонът — с две три думи откри празника като съобщи и за българските висшестоящи гости и на българската танцова група, разбира се. Както му е редът, преди това съобщи и за турските високи началства, които бяха зачели празника на общината. И толкова. Няма речи за успехите на страната, за нейната сполучлива външна политика, за високия авторитет, които тя има в САЩ или в Европейския съюз, нито за състоянието на преговорите, които още не са започнали, ама скоро ще започнат, нито за най-успешното поредно правителство, което най-демократичната партия в страната е излъчила… Просто да ги съжалиш, какъв жалък политически и всякакъв друг живот водят общината и държавата.
Скромно се прибра Селим, съпроводен от ръкоплясканията на тракторите и ремаркетата… Неговото място зае певицата. Спри, о миг… Естрадната дама е дошла чак от Истанбул, телевизионна звезда била… Час и петнадесет минути ходи по тревата напред-назад из сгъстения човешки обръч, затичва се, спира се, тръгва тържествено и царствено, после пак смяна на ритъма на движенията. В промеждутъка от тия движения, оправяше непрекъснато блузката си така, че да се види, че тя има и нещо друго, освен микрофона в ръцете си…
Чуждото и тук е винаги по-добро. Прав е бил, хиляди пъти е бил прав Исус Христос, като е казал, че никой не е пророк в родното си село. Ала тая мисъл на Христос не само ние българите сме я добре усвоили. Макар и да не са християни и тук, и навред по света, хората са разбрали великото прозрение на светеца.
И моите земляци като наближи празник, току поканят звезди от София — от девети, че и по-нататъшен порядък, ама като идат в провинцията до една се изживяват като Лили Иванова, ако не и като нещо повече. И искат пари, не си играят. И нашите дават, също не си играят.
Няма да се излагат, че са бедна община и цяла година не са пускали уличното осветление, я…
Народът търпи в жегата и слуша. Все пак това са отломки от българската душа, а тя открай време владее изкуството на покорството и търпението. Идва певицата пред нашата трибуна, то бяха заучени хватки и движения, каквито всяка певица по света владее, то бяха пози, то бяха призиви за аплодисменти… Може и да хвана мускулна треска от тичането по безкрайната зелена морава, защото по едно време приключи своя гастрол.
Предната вечер гледах една турска актриса, водеше концерт по телевизията. Да ти види окото женска красота. Чак жена ми я призна за изключителна красавица… Тая да беше дошла — не час щях да я слушам и гледам, ами гроб бях готова да си изкопая тук.
Дойде редът на децата. На тия мили малчуганчета, които ще играят турски хора. Тия хора са бамбашка работа — нито са кючеци, нито нашенска ръченица, нито да речеш са познатите стъпки на хоро. И те омесени. Такива са едни, като че ли тийнейджъри се люшкат и блъскат — не схванах стъпката, не схванах ритъма, ала това си е за сметка на моята неграмотност. Такива хора не бях виждал до сега и още веднъж разбрах, колко малко се познаваме като съседи, колко поразии е правило и прави това — да не си добре с комшията си.
Децата си бяха деца и половина. Хубави дрешки, от силно синьо, до силно червено. Ала и синьото и червеното някак си опитомени и играта им извиква всеобща радост и възторг у всички… Браво, деца! Браво сръчни крачета…