Тяхната програма е кратка, за съжаление. Те не идват от Истанбул като певицата. Още не са ги показвали по телевизията…
Идва ред на нашите изпълнители. Докато се пригласят танцьорите — ще пеят две от певиците ни. Оказа се, сега пък, че на тях не им работи уредбата. Дали нарочно някой я повреди, дали случайно стана белята, кой да ти каже. Като поопознах тези хора тук, за нарочно и дума не може да става. Ама ха де — фактът си е факт. Нашето момиче пее твърде добре, но уви, без уредба, гласът й направо се губи, като че ли попива във въздуха. То, милото, направи единственото умно нещо, което се прави в такъв случай — обиколи целия кръг в непосредствена близост до хората, та поне да чуят хубавия й глас, пък от там нататък, другото е Божа работа.
И с втората ни певица тъй дойде работата. Уредбата пак не издаде звук. И тогава нашият оркестър си даде форсата — присъедини се там, където трябваше да бъде плейбекът, и тогава като се емна акордеонът, кларнетът, китарата, тъпанът като заотсича, от трибуната ти иде мерак да рипнеш и ти да пипнеш микрофона… Справиха се… Измиха си очите като ансамбъл.
Море, не се е докрай изкалпазанил българинът. В никакъв случай…
Изкалпазаняват се в България само тия, които все коват светлите й бъднини.
Нашата певица пее, та в душата ти бърка. Бива си ги момичетата. Карнобат, Карнобат, ама ето го на, дори без да се ровя в историята му, ще кажа — и той е дал нещо на света. И продължава да дава…
„Уредбата“ все тъй се обажда от време на време, после пак заглъхва и зачезва. Ту уредбата, ту оркестърът без уредба — ту певиците ни с усилвател, ту певиците ни без усилвател…
Няма освирквания, няма смях и подигравки. Добри, кротки хора, благодарни на това, което им е дал Аллах…
Певиците на два пъти идваха до нас със Наско — очите им на четири — голям ли е резилът? И тогава виждам — Атанас не напразно е бил полковник. Знаеше през цялото време на пътуването ни как се ръководят хора, как се подкрепят в трудни моменти, как се дава дух, когато изобщо го няма… Той се усмихва, казва им, че всичко е наред — момичетата добиват кураж, гласът им покорява тишината на уредбата…
Справиха се и танцьорите ни — да се играе хоро, стъпки да се подреждат, и то не на сцена, а на неравно място, върху трева, която все иска да те препъне, фигури да се вият. Какъв по-голям професионализъм?… Акордеонистът, който унищожи снощи доста голяма част от бирените запаси на общината, е турил акордеона върху якия си бирен корем, до него кларнетистът, китаристът — оркестър за Златния Орфей става от тях…
Че като се подкараха онези нашенски хора, като зачепкаха… А пече, като в Ботевия Хаджи Димитър пече. Слънцето — сърдито, като оковано е горе на небето, и не пошавва… Стъпката е подравнена, макар че земята под краката им не е, пот тече от челата на хороводещите. Както казах, в тия тридесет градуса жега, са навлечени с абички, с потурести гащи, с навои и навуща на краката, с калпаци… Държат! Достойни! Няма да се излагаме заради една жега…
Че дойде кулминацията. Двама от нашите пипнаха българското и турското знамена — и с тях сред хорото. Че като ги завъртяха нашите играчи, че като са развяха едно до друго, едно в друго знамената… Да беше жив Захари Стоянов, доста щеше да се диви на тази толкова необичайна и красива гледка — две знамена вечно приемани за вражески и ненавиждащи се, сега рипат едно до друго, под великите звукове на Дико Илиевото „Дунавско хоро“!
Апотеоз — щеше да каже Захари.
И щеше да е прав!
Ала апотеозът не свърши до тук. Занавлизаха в нашето хоро и местните деца, омесиха се чалми и калпаци, но не във война и кръв, а в хора. Българско, турско, българо-мохамеданско — както искате го наречете. Беше хоро, над което се виеха двете национални знамена на две драматично враждували, векове наред държави. Нещо повече, двете трупи, с двамата хороводещи, с двете национални знамена в ръце, се емнаха да обикалят целия стадион. И всички, българи и турци, станали прави, ръкопляскаме. И аз гледам и не вярвам нито на очите, нито на ушите си! Това, което сега става на зелената морава е още едно доказателство, че народите са създадени не да се насъскват един срещу друг, а да правят такива празници. И знамената им тъй да се кръстосват едно с друго, когато хора се друсат…
Ето, че можело и друга работа да вършат знамената. Бога ми, това беше забележителна гледка…
И така опираме до един болен въпрос — да се забравя ли миналото или да се помни… Мнения се чуват всякакви. И пари се дават за мнения всякакви. В същото време пред взора на всички ни е примерът на други две страни, които също тъй много омраза са посяли помежду си, много кръв са проляли, а ето ги на — днес друг урок ни дават… Германия и Франция… Да, те не са изхвърлили от учебниците си по история всичко, което ги е правило врагове. И не бива да го изхвърлят. Както не бива да се разрушават паметниците, каквито и да са те. Както не бива и мавзолей и други сгради да се разрушават.