До преди десетина години само, имаше бол мераклии да съборят двореца в София. Отподир пък други — те успяха, по-демократи се оказаха — събориха Мавзолея. Всяка история, всеки паметник има свое място и то трябва да се пази. Ако паметникът е въздигнат от лоши хора и в лоши времена — чрез него урок може да се дава на живите — какво повече не бива да става в живота и съдбата им. Ако пък доброто е вградено в основата му — да служи за помамка на човеците.
Няма лош паметник. Има добри или лоши тълкуватели на историята… Пък и едва ли е добър урок онзи, който преиначава историята, или се опитва да я пренаписва… Историята си е история. Тя може и трябва да се учи такава, каквато е била и въпреки това да не сее омраза. Тя е само част от възпитанието на хората, но то включва и днешния им ден, и утрешния. Какво ще спечелим, ако отново се намразим с Турция? Абсолютно нищо. Какво ще спечелим, ако си знаем и помним миналото, но се откажем, то да ръководи бъдещето ни. Много ще спечелим. Бъдеще ще спечелим. Приятелство и взаимопомощ ще спечелим. И съседи… Но не само.
Ще накараме на всичко отгоре онези от европейците, които нас, хората на Балканите, все ни смятат за някакво страшилище и за полудиваци, за барутно буре, за етническа кръвопроливница, и току ни внушават, че все нещо имаме да уреждаме, и все се набутват те да го уредят… Ще ги накараме да замълчат, защото от тия им опити да ни оправят, конфликтите на Балканите вместо да намаляват и да затихват, в огнища са се превръщали. И неведнаж до кръв са ни докарвали…
Долу на тревата още се вие това смесено хоро на хубавия, на човешкия комшулук. Празникът, дето го организираха така миролюбиво и с почит към наша милост Селим и гостите му, продължава. И където и да минат, из целия кър от народ двете трупи с двете знамена, след тях освен ръкопляскане, се чува едно продължаващо Машшаала.
При тая гледка няма как — цялата общественост е станала на крака. Покривалата на ремаркетата и те са надигнали глави. Всички ръкопляскат. Апарати щракат. Телевизионни камери, най-нов и скъп модел, се навират между танцьорите и ловят миговете на това забележително приятелство.
Аз съм готов и сълза да капна върху новия си панталон.
Да кажа, че с нашето тръгване, празникът до известна степен секна, е излишно. Половината народ стана да ни изпраща. Началствата също тъй напуснаха сенчестите си навеси и тръгнаха след рейса. Вървяха след него, докато се провираше като змия между наредените една до друга коли, докато стъпи на пътя.
Както с извадени сърца ни посрещнаха, тъй с извадени сърца ни изпратиха. Е, как да кажеш лоша дума, като няма от къде да я извадиш. Как да не наведеш глава в благодарност, след като тая благодарност те е направила повече човек.
Уроци, много и хубави уроци по човечност получихме. Едни ръце се протягат да ни пипнат за последен път, други ръкомахат дълго и неуморно, докато автобусът ни изчезна зад първия завой…
Довиждане, Черкез Мюселим. Довиждане, добри хора!
Скоро щеше да се мръкне, за това тръгнахме. И защото Ниат трябваше още тази нощ да ни закара до Карнобат, да се върне в Черкез Мюселим, моторите да си отдъхнат някой час, ако остане такъв, после с някой друг от братята машината да потегли цо своя редовен курс за Истанбул…
Пропускам, както може да се досети читателят, някои редове, които не до там правят чест на българските митнически и гранични власти. И че онова, което се говори за тях не е съвсем невинна шега.
Какво да се прави, живеем във време, когато „без чест ли си, прави ти чест“.
Какъв шофьор е Ниат! Няма да те люшка рейса, няма да те сяпа. А го чакат 400 километра на една страна и още толкова на друга. На българската граница, след като минахме и митницата, Ниат спря. Помислихме си, че по негова си шофьорска някаква работа отиде. Оказа се, че тук имало добро кафене, той поръчал на всички ни кафе. И го платил… Имахме пари ние всички за по едно кафе останали. Но малко са хората като него, които освен пари, да имат и душа да отделят за човещината по този начин.
И пак нощ, и пак път… Само че този път по-различни. На нашата младеж й се допя. И на всички ни се допя. И попяхме стари песни, македонски, патриотични. Забравени…