Иначе тая карнобатска младеж е дисциплинирана… Десет минути отпуска началството — десет минути. Не закъсняват, не се размотават, не мърморят. Наско, както ще видя по-нататък, е и педагог — не прави излишни бележки, не издава заповеди, които няма да се изпълнят. Старата и добра българска казарма, вече и тя продадена и разсипана, го е научила на това…
По пътя, освен магарета впрегнати в каручки, застигаме също така и „москвичи“. И те вече станали дръгливи. Очукани, ръждясали, прогнили — четиридесет-петдесет години обслужват човека. От къде пари за друга, по-свястна кола… Другите коли са назад в големите градове, където стават големите далавери. И пътят е вече само за москвичи и магарета. Назобай, нарешетен с хендеци, в които като завали дъжд и ги напълни, както тия дни беше валяло, като скочиш в тях, може и там да си останеш. Тежко и горко на кола, която съдбата е орисала по такъв път да върви. Ала Москветата вървят. Тропат, лопат, вдигат пепелака — отиват към Свиленград… Или идат от там. По този път не ни настигат лъскави возила, не се виждат ояли се, лоясали мутри в тях, заедно с онези самодоволни мутрески, които гледат язвително и предизвикателно целия мизерен околен свят. Тях ще ги видим малко по-късно, когато съдбата ни събере с големия път, който избягва такива траншеи, и цепи от Белград, а и от по-далеч през Хасково за Истанбул…
В Свиленград Ниат дава нова почивка, този път за тоалетна и за по още една цигара… Изправя се Ниат встрани, да не притеснява никого, до него е резервният шофьор, който през цялото време си мълчи, но следи най-внимателно какво става в рейса, кой от какво има нужда и изобщо как върви пътуването. Той е женен за сестрата на Ниат. И трети един младеж има с тях, който ми направи впечатление почти толкова силно, колкото и ризата-ножче, с която е облечен Ниат. И не толкова с дънките си — дънки като дънки — каквито можеш да видиш навсякъде по света, колкото с онова забравено вече у нас покорство и чевръстост, с което помощник шофьорите обслужваха някога и у нас шофьорите. Още с тръгването седна на пътеката, по която се качваме и сякаш беше един екстрасенс — отгатваше всяка потребност и нужда нещо да се свърши без никакви приказки и уговорки… Облечен бе с дънки, с дънкова риза също тъй — работен екип, като за работата, която като обслужващ персонал вършеше. И я вършеше тази работа с най-видимо желание.
Тези хора започват да ме връщат назад, доста назад в годините, когато хората наистина си вършеха работата с обич и желание…
В Свиленград като в Свиленград. Ако мине някакъв такъв пътник като нас да го посъживи за час-два, мине. Като не — празен площад, сладкарницата — и тя празна. Вътре, както някога казваше моя земляк Ангел Балевски — вместо бай Колю и празния тезгях за месо, стои една девойка — не й се много приказва, макар че от сутринта я някой е поискал от нея едно кафе, я не…
Турците са застанали прави до една ограда, облегнали са се и кротко чакат нашенската младеж да мине през тоалетната. Не бързат. Не показват изнервеност. Не си правят забележки един на друг, нито пък на нас — пасажерите… Да гледаш и да не вярваш. Нашенци да бяха на тяхно място, досега да сме се изпокарали, че даже и намразили. Само един Господ знае колко пъти щяха да си погледнат часовника, колко пъти да се намръщят, че се бавим и че им убиваме времето за ракията… Отидох при тях, заприказвахме се. Заслушах се във всяка дума…
Няма никакво съмнение — темата за тези 4–5 хиляди турци, които живеят в една община — Черкез Мюселим, и говорят на български, ме е силно развълнувала. Нямам засега никакво обяснение, от къде накъде тези хора ще говорят български. Е, едно обяснение, то се знае, всеки читател ще извади, ако ги впише в „екскурзиантите“, които през прославената 1989 година напуснаха България… Сега, като сме се разприказвали си мисля, че този български език, на който те говорят, е на няколкостотин години. И оттогава там си останал — застинал, непомръднал, една нова дума не турил отгоре си.