И ми идва мисълта, ние какво правим с днешния си български език, как безотговорно го мърляме, как го пълним с чуждици, с изкривени думи, взети от къде ли не — кога от простотия, кога от мерак да се докараме повече европейци и на по-учени да се направим…
Екскурзиантите, както иронично ги нарекохме тия жертвани хора — ако говорят български, го говорят добре. Тези явно не са от тях.
И като се заслушвам сега в този език, както и отподир като говорих със земляците им, като заприиждаха към мен онези старинни и живописни думи, малко приказват, много казват — все ми идеше да извикам: „Боже какъв език сме имали, боже какво чудо сме утрепали или сме на път да утрепем“…
Отлагах разпита защо говорят български за по-нататък, ала тук докато младежта се облекчаваше срещу ония срамни двайсет стотинки, които си длъжен да дадеш в каквато и нечистотия да нагазиш, и докато се разправяха кой ги има и кой не, приказката сама си дойде.
— Нашите деди са от България — казва Ниат. Било е 1878 — 1880 година. Ниат, вижда се, е най-осведомен. Неговият шурей мълчи повечето време, защото зъбите му са развалени и макар, че е 40-годишен, не събрал пари „да се скаряса“, както той казва. Кани се да идва в България, имал роднина в София — зъболекарка — тя щяла да му ги направи по-евтино. Кандидат-шофьорът, както го наричам, пък си мълчи по друга причина — говори чичо му. По-възрастният човек като говори — по-младите стоят по-назад…
Имам в София едни съседи — бащата като заговори, майката го прекъсне — тя да кажела. Ако обаче тийнейджърът им е там, той сече пък майка си — той най-знае, той най-разбира.
При тези тук не е така. Нещо старо, патриархално се е запазило и аз сега отново виждам колко много красота има в живота на патриархалния човек. Споменът за топлата сила на патриархалността ме хваща и не ме пуска до последния миг, когато ще си кажем сбогом и дълго ще махаме с ръце на селището…
Та Ниат ми казва, че прадедите им дошли от Ловешко… Трепвам… Нали и аз съм от тая земя…
— От кои села — питам.
— Ами едни са от Галата, други от Градешница. И малко от Български извор… Войната ги уплашила… Ама не само тя…
И ми разказва Ниат една твърде необичайна история. Първият изселник от България, се бил с руските войски около Плевен. Ранен бил, на умиране бил. Кажи-речи умрял си бил, изоставен в един шанец… Минали през нощта турски войници, намерили го, взели го с тях, лекували го… И го излекували. Заедно с отстъпващите турски части, се озовал в Турция… Уволнил се, започнал да търси работа. Отишъл в Истанбул — град голям, прославен… Хванал се тук на обща работа, хванал се там — не му „биндисало“… Нямало какво да тежи на рамото му, та тръгнал на Север… Стигнал един град, стигнал втори. Й там се завъртял, и там същото. Чуждо, непознато… На всичкото отгоре бил селянин, налитала му душата за селска работа. Тук земя, там земя… Стигнал до земите на днешната община — Черкез Мюселим. Там имало останала само една къща на черкези, другите се изселили към Истанбул. Та този черкезин — два дни по-късно Ниат ми показа неговата къща, го приел добре.
— Земя — рекъл — има колкото щеш — хора няма.
— Ще се намерят хора — отвърнал нашенецът.
— Ела тогава — рекъл черкезинът — и му показал огромния безлюден и необработван кър.
— Тичай — рекъл той — колкото изтичаш — султанът ще ти дари земята.
И той се затичал. Сключил вечерта обръч с мястото, откъдето тръгнал. Оказало се отподир, че изтичал седем хиляди декара.
Само че не умрял като героя на Толстой, а белязал изтичането място — два дни забивал колчета, макар че нямало кой да вземе земята. И се върнал в Галата. Вдигнал още хора. И мъже и жени. Децата оставили. Дошли пак тук, в това някогашно черкезко село.
Построили къща — една, две, помагали си… Един от тях се върнал, довел още хора… И тъй, докато за 125–130 години станали днешните около пет хиляди души.
— Ами езикът — питам Ниат…
— Езика го говорим всички — освен най-малките — децата. Ама и те разбират. Само дето не можем вече да пишем и да четем. Един по-късен пришълец имаме в Общината, само той знае да чете…
— Добре, защо ви е българският език — турският не ви ли стига?
Ниат е затруднен. — Довечера ще питаме стария — отвръща — той по-знае.
„Старият“ е баща му… С него ще се видим наистина още довечера. Хубав, достолепен човек, минал ги вече осемдесетте, ала се държи…
Ала до довечера има време. Има свят да видим и път да пътуваме…