Хълмовете пред нас стават все по-мъжкари. И някой от овощните градини, които се явяват през погледа ни са били мъжкари, ама сега не са. И те вече превили клони, засъхнали, готови за печката. И тях ги чуваш като викат от болка, и те готови да изохкат под брадвата или резачката, както ние всички вече охкаме…
И на един от хълмовете — кръст. Висок, сюблимен, както би го нарекъл Гео Милев, непостижим… И така му намерено мястото, че да се вижда не само от десетки километри, но и от всяка страна, на която може да застане човек — и в българско, и в турско… Не се намери човек да ми каже кога е вдигнат този кръст. Сигурно е едно, че е вдигнат от българин, защото, като идваш от Турция, да разбереш, че от тук нататък започва християнска земя и християнска държава — България. Да се знае! — както са писали някога в своите преписки по-първите хора на духа ни.
Как силно и стъписващо стърчи на фона на небето този кръст… Стои висок, дързък, даже застрашителен.
Трябва да има хроники и хроники — кога е възправен този символ на вярата ни тук и причината, поради която е изправен. Все си мисля, като зная какви са битки водени тук — че е било преди, или след Балканската война. Никъде другаде такова внушение не съм видял, никъде другаде такова предупреждение за християнската земя, която оттук нататък започва, не съм срещал. Нито в Добруджа, нито по Западните ни покрайнини.
И отпреде ми идва Антон Страшимиров. Такъв, какъвто тогава е бил — четиридесетгодишен, облякъл прост войнишки шинел, доброволец — дошъл в окопите на Балканската война, да гази калта заедно с войниците — прости момчета от селата около София, обикновени българи и чрез тях да ни открие психологията на българина. Чрез тях да види как се държат с началството — и да напише, че „българският войник не мижи пред никого, даже и пред генералите си“. Вижда им кусурите, осмива ги даже. „Българинът — ще каже той — не благоговее пред никого“. Писател!… А не графоман… И ще ги гледа той тия войничета на новоосвободена България, ще следи и изучва какво прошива душите им като получат писмо, че либето си хванало друго либе или, че направо се оженило, че нивата стои неизорана, защото бащата загинал в другата война — предишната и няма кой да оре и сее, че кравата се отелила, че ябълките тая година родили… Прости работи, човешки, български, ала в тях душата на цял един народ се свряла. И той големият писател — дошъл тук да я види, тук дето земя и кръв се омесват, да я усети…
Пак по тези места, турски куршум е приковал в земята Иван Черен, поета когото Страшимиров толкова е обичал. От кръвта му са изникнали храсти. Може би ето онзи, покрай който завива пътят, или може би онзи, по-далечният. Може би под всичките тези розови храсти да лежат български, или турски войници, оставили кръвта и костите си тук.
Сега наоколо е тихо и спокойно. Отдавна войната си е отишла, отдавна е паднала Одринската крепост, считана някога непревземаема.
Няма непревземаеми крепости там, където има предателство. Турчин предал срещу подкуп плана на най-голямата и най-непревземаема за времето си крепост на наш българин, той го предал при строга тайна на български генерал.
Не това ме вълнува сега — зная че след малко ще влезем Одрин, на мен ми се иска още малко да поседя с българските войничета, с момчетата на Страшимиров, още да погледам тяхното влизане в града, тия довчерашни деца, родени кажи-речи в робство, как маршируват като победители в империята, която е била на път да затрие Отечеството им.
И как се държат само, какви достойнства излъчват. Войници — победители. В превзет град, където има момичета, където има вино, където има всякакви благини, за които те са зажаднели…
Влизат в една изба. Командирът им позволява да се почерпят. На войската победителка от край време всичко е позволено. Някой от войничетата стреля в голямо буре с вино. Шурнало виното. Две-три от войничетата се нахвърлят да пият от него. Обаче друг се изпречва отпреде им. Запушва дупката и ги пита — Вие копали ли сте го това грозде, подрязвали ли сте го, та посягате на труда на човека?…
Боже колко морал е имало у хората тогава!!!
И още… Горе по балконите на главната улица, по която минават войниците-победители, са насядали на кафе щерките на чуждите дипломати. И малко им пука на тях, че тези които маршируват долу, са победителите. Те са чужденки. За тях войната е клюка и развлечение, както и тези зажаднели не само за вино, но и за момичета балканджии…
Хвърлят им момичетата погледи. И закачки им хвърлят… Победителите вдигат за секунда око, напълват го с мерак, ала дисциплината, дългът към България, достойнството й, прибира бързо погледите. Крачката, която бият е по-важна за България от техните мераци.