Имахме Играта за прецедент.
Не, най-вече бяха ченгетата. И Еди беше този, който, след известно време, даде последното мнение по въпроса.
— Е, в крайна сметка това с нищо не й помогна, нали? — обобщи той.
Замисленият Еди.
Беше самата истина. И, доста странно, в резултат през следващата седмица чувствата ни към Мег се промениха. От възхищение към смелостта на постъпката, тип "всичко или нищо", към самата идея да предизвика авторитета на Рут така цялостно и публично, ние стигнахме до вид неясно презрение към нея. Как изобщо можеше да е толкова тъпа, та да си помисли, че едно ченге ще вземе страната на дете срещу възрастен? Как можеше да не осъзнава, че това само ще влоши нещата? Как можеше да бъде толкова наивна, толкова доверчива, толкова в-името-господне-и-ябълковия-пай[16] глупава.
"Полицаят ти е приятел." Глупости. Никой от нас не би го направил. Знаехме какво ще стане.
Изпитвахме почти истинско негодувание към нея. Беше сякаш като се провали с господин Дженингс, тя бе хвърлила в лицата на всички ни самия факт колко безсилни сме като деца. Да бъдеш "просто дете" придоби изцяло нова дълбочина на смисъла, зловеща заплаха, за която може би винаги бяхме подозирали, че съществува, но никога не ни се бе налагало да мислим за нея до момента. Мамка му, можеха да ни удавят и в реката, ако поискаха. Ние бяхме просто деца. Бяхме собственост. Принадлежахме на родителите си напълно, телом и духом. Това означаваше, че бяхме обречени при някоя истинска опасност от света на възрастните, което пък водеше до безпомощност, унижение и гняв.
Сякаш чрез собствения си провал Мег бе провалила и нас.
Така че изкарахме този гняв навън. Към Мег.
Аз също. През тези няколко дни превключих някакво малко ментално ключе. Спрях да се тревожа. Изцяло я изхвърлих от съзнанието си.
Майната му, помислих си. Да става каквото ще става.
Това, което стана, стана в мазето.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
В деня, в който най-накрая отидох там и почуках на вратата, никой не отговори, но застанал на верандата, аз бях наясно с две неща. Първото беше, че Сюзън плаче в стаята си достатъчно силно, та да я чуя през вратата. Другото бе мазето. Боричкане. Мебели се влачеха грубо по пода. Заглушени гласове. Пъшкане, стонове. Чувство за непосредствена опасност във въздуха.
Лайната, както беше изразът, се разбиваха във вентилатора.
Сега ме изумява колко нетърпелив бях да сляза там долу. Поех по стълбите, взимайки по две наведнъж и завих зад ъгъла. Знаех къде са.
Рут стоеше на прага на убежището и наблюдаваше. Усмихна се и се отмести настрани, за да ме пропусне.
— Тя се опита да избяга — каза. — Но Уили я спря.
Сега определено я спираха добре, всичките, Уили, Джафльо и Дони заедно, нахвърляха й се като на чучело за тренировки, опряно на бетонната стена, редуваха се, забиваха се в корема й. Мег вече отдавна беше минала фазата на споровете. Всичко, което се чуваше, бе изсвистяването на въздух, докато Дония удряше и забиваше плътно долепените до тялото й ръце в корема й. Устата й беше свита, мрачна. В очите й се четеше твърдо съсредоточаване.
И за момент тя отново беше героинята. Която поемаше риска.
Но само за момент. Защото изведнъж отново ми стана ясно, че всичко, което може да направи, е да понася ударите, безпомощна. И да загуби. И си спомням, че си помислих: "Добре, че не съм аз."
Ако исках, можех дори да се присъединя към тях.
В онзи момент, като си помислих това, почувствах, че имам власт.
Питал съм се оттогава: "Кога се случи? Кога бях, да, покварен?" И продължавам да се връщам към точно този момент, тези мисли.
Онова чувство за власт.
Не ми и хрумна да се замисля, че тази сила ми бе дадена от Рут, и то вероятно само временно. По онова време беше достатъчно истинска. Докато гледах, разстоянието между мен и Мег изведнъж стана огромно, непреодолимо. Не че симпатиите ми към нея не съществуваха. Но за пръв път я видях като нещо различно от мен. Тя беше уязвима. Аз — не. Моята позиция тук бе висока. Нейната — толкова ниска, колкото беше възможно. Дали това не бе неизбежно? Спомних си я как ме питаше: "Защо ме мразят?" — и тогава не го вярвах, нямах отговор на въпроса й. Да не би да бях пропуснал нещо? Нима в нея имаше някакъв недостатък, който не бях забелязал и който да бе предопределил всичко това? За първи път почувствах, че отделянето на Мег от нас вероятно бе основателно.
16
God-and-apple-pie — американски израз, олицетворяващ едни от основните ценности. — Б. пр.