— Можеш да избягаш — предложих й тихо. — Сигурно ще успея да ти помогна.
Тя се усмихна, но не беше красиво.
— И какво ще искаш в замяна, Дейвид? — попита ме. — Имаш ли идеи?
За момент прозвуча почти като курвата, която Рут твърдеше, че е.
— Не. Нищо не искам — казах.
Но ме беше хванала. Изчервих се.
— Наистина ли?
— Честно. Наистина. Нищо. Имам предвид, не знам къде можеш да отидеш, но поне ще се измъкнеш.
Мег кимна и погледна Сюзън. В този момент тонът й се промени напълно, съвсем реалистичен, изключително разумен и много възрастен отново.
— Аз бих могла — въздъхна. — Но тя не.
И внезапно Сюзън отново се разплака. Тя стоеше и гледаше Мег, след което докуцука до нея и я целуна по устните, по бузата и отново по устните.
— Ще направим нещо — изхлипа. — Мег? Ще направим нещо. Нали?
— Да — кимна Мег. — Добре.
И ме погледна.
Двете се прегърнаха и когато свършиха, Сюзън дойде при мен до вратата и ме хвана за ръка.
После заедно пак я заключихме вътре.
След това, сякаш за да омаловажа предложението си за помощ, се държах настрана.
Като се имат предвид обстоятелствата, това беше най-доброто, което можех да направя.
Преследваха ме различни образи.
Мег, която се смее на виенското колело, която лежи на Скалата при потока. Която работи в градината по къси панталони и блузка с гол гръб, с голяма сламена шапка на главата си. Която тича бързо по базите, там на игрището. Но най-вече голата Мег, разгорещена и напрегната, уязвима и отворена към мен.
От другата страна, виждах боксовата круша на Уили и Дони.
Виждах уста, притисната в дюшека, защото не е успяла да преглътне препечена филийка.
Образите си противоречаха. Объркваха ме.
И докато се опитвах да реша какво да направя и дали изобщо да правя нещо, и с извинението, че седмицата беше дъждовна и гадна, останах настрани.
През тази седмица видях Дони два пъти. Другите изобщо не ги мернах.
Първия път, когато видях Дони, изхвърлях боклука, а той изтича в сивия следобеден ръмеж с тениска, вдигната над главата си.
— Познай какво — каза ми. — Тази вечер е без вода.
Беше валяло в продължение на три дни.
— А?
— Мег, тъпчо. Рут не й дава да пие никаква вода тази вечер. Чак до утре сутрин.
— Как така?
Дони се усмихна.
— Дълга история. Ще ти разкажа после.
И след това изтича обратно в къщата.
Вторият път беше след няколко дни. Времето се бе прояснило и аз точно се качвах на четирискоростното ми колело, за да отида до магазина заради майка ми. Дони се появи на алеята зад мен, яхнал стария си "Шуин".
— Къде отиваш?
— До магазина. На майка ми й трябват мляко и други тъпотии. Ти?
— При Еди. Ще имаме мач при водната кула по-късно. Смелчагите срещу Овните. Искаш ли да те чакаме?
— Не.
Това беше Малката лига[19] и не ми беше интересно.
Дони поклати глава.
— Трябва да се махна оттам — заяви той. — Това направо ме побърква. Знаеш ли какво ме карат да правя сега?
— Какво?
— Да й изхвърлям тенджерата с лайната навън, в дъното на двора. Представяш ли си?
— Не разбирам. Защо?
— Вече изобщо не й дават да ходи горе. Без тоалетна, нищо. И тъпата малка кучка се опитва да стиска. Но дори и тя трябва да пикае и да сере понякога и сега на мен ми възложиха тая простотия! Представяш ли си? Какво, по дяволите, му има на Джафльо? — сви рамене Дони. — Но майка ми казва, че трябва да е някой от нас, по-големите.
— Защо?
— Откъде да знам, дявол да го вземе!
Той се отблъсна.
— Ей, сигурен ли си, че не искаш да те чакаме?
— Не. Не и днес.
— Добре. До скоро тогава. Отбий се, а?
— Хубаво, ще намина.
Но не го направих. Не и тогава.
Изглеждаше ми толкова чуждо. Дори не можех да си я представя да ходи до тоалетна, камо ли да използва тенджера, която някой трябва да изхвърли на двора. Ами ако отидех при тях и още никой не беше почистил? Ами ако трябваше да помириша пикнята и лайната й там долу? Цялата работа ме отвращаваше. Тя ме отвращаваше. Това не беше Мег. Бе някой друг.
Тази представа се превърна в още един странен нов образ, който да ме тормози. И проблемът беше, че нямаше с кого да поговоря, нямаше с кого да седна и да си изясня нещата.
Ако човек попиташе децата от квартала, ставаше ясно, че всички имаха някаква идея за онова, което се случваше там — някои имаха бегла представа, а други знаеха всички подробности. Но никой нямаше мнение по въпроса. Сякаш това, което ставаше, беше като залеза или като бурята, някаква природна стихия, която просто понякога се случва. И нямаше смисъл да се обсъждат летните бури.