Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн се спогледаха, а Уайтуей изтълкува това като знак за изумление, а не за потвърждение на сигурни очаквания.
— Зная какво си мислите, господа: или съм много смел, задето подкрепям едно момиче, или съм много глупав. Нито едно от двете! Няма причина едно момиче да не може да спечели подобна надпревара. За да управляваш летяща машина, ти е нужно повече хладнокръвие, отколкото мускули, а тя е хладнокръвна като цял полк мъже.
Айзък Бел попита:
— Имате предвид Джозефина Джоузеф Фрост, нали?
— Няма да използваме името на съпруга й — отвърна рязко Уайтуей. — Причината ще ви шокира до дъното на душите.
— Джозефина Джоузеф Фрост ли? — включи се Ван Дорн. — Момичето, по чийто самолет съпругът й стреля миналата есен?
— Откъде сте разбрали? — наежи се Уайтуей. — Не сме писали за него.
— В нашия бранш — отвърна спокойно Ван Дорн — научаваме тези неща преди вас.
— Защо не писахте за него? — попита Бел.
— Защото публицистите ми рекламират Джозефина, за да вдигнат интереса към състезанието. Поръчах им песен „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“. Ще залепят снимката й на листовете с музиката от песента, на едисонови цилиндри3, на ролки за пиано4, списания и плакати, за да се вълнуват хората от резултата.
— Мисля си, че така и така ще се вълнуват.
— Ако не водиш масата за ръка, тя се отегчава бързо — отвърна подигравателно Уайтуей. — Това, което най-сигурно би грабнало вниманието на тълпата, е половината мъже в надпреварата да се разбият, преди да стигнат Чикаго.
Бел и Ван Дорн се спогледаха и Ван Дорн неодобрително рече:
— Да смятаме ли, че казвате това поверително?
— Подобно естествено отсяване ще остави само най-добрите авиатори срещу смелата мъжкарана Джозефина — обясни Уайтуей без грам свян. — Читателите винаги подкрепят участника с малки шансове. Елате! Ще ви покажа за какво говоря.
Следван от все по-многоброен антураж редактори, писачи, адвокати и мениджъри, Престън Уайтуей поведе детективите два етажа по-долу, към художествения отдел — високо помещение, осветено от прозорци със северно изложение и натъпкано с художници, надвесени над скицници, в които рисуваха събитията от деня.
Бел преброи двадесет души по петите на издателя, някои с моливи или химикалки, всички — с паника в погледа. Художниците приведоха глави и заработиха по-бързо. Уайтуей щракна с пръсти. Двама от тях изтичаха до него, понесли макети на обложките за партитурите с „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“.
— Какво имате? — попита шефът им.
Показаха скица на момиче в самолет, летящ над поле с крави и единият тихо смотолеви:
— Летящото фермерско момиче.
— Не!
Смутени, художниците вдигнаха втората рисунка.
На нея имаше момиче в работен комбинезон, с коса, натъпкана в нещо подобно на каскет на таксиметров шофьор.
— Мъжкараната във въздуха.
— Не! За бога, не! Как си изкарвате заплатите тук?
— Но, господин Уайтуей, казахте, че читателите харесват фермерски момичета и мъжкарани.
— Казах, че е момиче! Читателите харесват момичета. Нарисувайте я по-хубава! Джозефина е прекрасна!
На Айзък Бел му дожаля за художниците, които изглеждаха готови да се хвърлят през прозореца, и се намеси:
— Защо не я накарате да изглежда като нечия любима?
— Сетих се! — провикна се Уайтуей. Разпери ръце и впери изцъклени очи в тавана, сякаш виждаше през него, чак до слънцето. — „Летящата любима на Америка.“
Художниците се опулиха. Внимателно погледнаха писачите, редакторите и мениджърите, а те на свой ред погледнаха Уайтуей.
— Какво мислите за това, а? — попита предизвикателно Уайтуей.
Бел тихо се обърна към Ван Дорн с думите:
— Виждал съм по-спокойни хора насред престрелки.
Ван Дорн отвърна:
— Не се тревожи, ще пишем идеята ти на сметката му.
Един дързък възрастен редактор, почти пенсионер, най-сетне се обади:
— Много добре, сър. Много, много добре!
Уайтуей засия.
— „Летящата любима на Америка“! — извика отговорният редактор и останалите подеха възгласа.
— Нарисувайте го! Сложете я на самолет. Направете я хубава — не, прекрасна!
4
Ролки за пиана — ролки със заложена в тях музика, с които пианата са свирили сами. — Б.пр.