— Не са ме удряли толкова силно, откак веднъж взех шишето с уиски на дъртия. Отде го научи това раз-два?
— В Орегон — излъга младежът.
Истинското му име бе Айзък Бел, частен детектив от агенция „Ван Дорн“, който имаше заповед да издирва профсюъзни саботьори. Това беше първият му самостоятелен случай и трябваше да е под дълбоко прикритие. Затова собственикът на мината не бе казал за него нито на надзирателите, нито на служителите по сигурността на собствената си компания. Страхопочитанието по лицата на миньорите обаче подсказа на Бел, че е направил сериозна грешка.
Годината беше 1902-а. Детективите на „Ван Дорн“ си печелеха репутация на ценни кадри, които си разбират от работата, а мотото им: „Никога не се предаваме! Никога!“ се мълвеше все по-често от обитателите на затворите из цялата страна. Младият Бел бе принуден да признае, че сигурно е единственият човек в цялата агенция, достатъчно тъп, за да издъни прикритието си с лъскави боксови хватки.
Роско, шпионинът на Глийсън, го гледаше замислено. Но това нямаше значение. В крайна сметка имаха един и същ работодател. Бел щеше да оправи положението с него, но със саботьорите беше по-сложно. Всеки, който чуеше, че е защитил някакво клето муле с йейлски майсторлък в мъжественото изкуство на самоотбраната, нямаше да остане заблуден задълго.
Направете път!
В края на смяната изтощените мъже се тътреха край релсите, за да излязат от мината. Лебедката отново задърпа кабела и двайсет вагонетки изкочиха от недрата на мината и бавно поеха нагоре по склона. Върволицата почти бе стигнала до върха, когато веригата, съединяваща кабела с първата вагонетка, се скъса с пукот като от пистолет.
Вагонетките спряха.
За миг сто тона въглища замръзнаха неподвижни.
После бързо се затъркаляха обратно към входа на мината.
Джим Хигинс, който тъкмо се връщаше от лебедката към поста си на дерайлиращата ръчка, хвърли масльонката и се втурна надолу. Вагонетките обаче набираха скорост. Изпревариха го и преди той да стигне до ръчката, двайсет вагонетки изфучаха по главните релси.
Айзък Бел се затича след тях. Видя ръчна спирачка на последната вагонетка и потърси къде да се хване, за да се качи на нея. Влакчето почти го беше изпреварило. Когато и последната вагонетка го подмина, Бел скочи върху теглича и сключи ръце около ръчката. Отпусна се с цялата си тежест върху стоманата, железните плазове натиснаха свистящите колелета и забавиха хода им.
Заскърца метал. Ръчката подскочи в ръцете му, а наоколо се пръснаха искри. Бел натискаше с всички сили. Бързите му целенасочени действия и яките му плещи сякаш успяха да забавят катастрофата. Още неколцина мъже тичаха покрай вагонетките с надеждата да помогнат.
Ала въглищата бяха твърде тежки, а инерцията — твърде голяма.
Внезапно, с трясък, почти толкова силен, колкото този от скъсаната верига, се строши и железният щифт, който свързваше ръчката с плазовете. Ръчката остана в ръцете на Бел и той изгуби развновесие.
Подпорите на тавана се сляха една с друга, докато вагонетките профучаваха под тях. Само светкавичните рефлекси и здравите му ръце, които стискаха ръба на вагонетката, го спасиха да не падне.
Бел се държеше за последната вагонетка, която се мяташе бясно под напора на скоростта и инерцията. Безконтролни и помитащи, вагонетките се люшкаха неудържимо и блъснаха вентилаторната барака край релсите. Подпорните стълбове на паянтовата постройка поддадоха и тя се срина върху огромния вентилатор, който прочистваше въздуха в мината. Една греда се вклини между перките му и го спря.
— Скачай! — викаха миньорите.
Преди Бел да успее да избере къде да скочи, вагонетките профучаха през входа на тунела за извозване, много по-тесен от досегашния. Да скочи тук означаваше да се размаже в стената. Бел се приготви за рязкото спиране, когато вагонетките щяха да се ударят в дъното на слепия тунел.
Скоростта им се увеличаваше и те се люшкаха все по-неудържимо. Най-задната вагонетка се удари в укрепващите греди и ги помете, заедно с няколко въглищни стълба, оставени от миньорите, за да подпират допълнително тавана. Първата вагонетка от всички деветнайсет връхлетя върху дървената вентилационна врата, която Сами бе затворил малко преди това.
Сами бе изнемощял след дванайсетчасовата смяна, а в почти пълния мрак неумолимият грохот на вагонетките го ужасяваше. Въпреки това остана на поста си и се мъчеше да отвори вратата. Като магнат, издухващ само с жест просяка от пътя си, влакчето запокити момчето в стената, от вратата останаха само трески, а влакчето на ужасите продължи напред с увеличена скорост.