Когато бяхме малки, Ани редовно изчезваше. Докато играехме със съседските деца пред къщата ни, мама излизаше и питаше: „Къде е Ани?“ и пращаха всички ни да я търсим. Тя излизаше на улицата извън мястото, на което ни бе позволено да играем, а веднъж беше отишла с автобуса в града и госпожа Кели, която живееше на номер 42, я беше забелязала и върнала у дома. Мисля, че Ани беше просто любопитна. Искаше да знае какво има зад всеки ъгъл. Тогава тя и татко бяха близки. Катереше се на раменете му и той я носеше из къщата, докато тя пищеше от смях, но аз бях по-малка и се боях да се кача толкова нависоко. Но когато стана тийнейджърка, Ани вече беше във война с татко.
Сестра ми си беше създала определена репутация. Мама казваше, че е изскочила от утробата ѝ с краката напред и оттогава не е спряла да рита. В прогимназията Ани вечно създаваше проблеми — подиграваше се с учителите, крадеше, вандалстваше, тормозеше и биеше другите момичета. Със сигурност беше умна, но не я свърташе да седне да учи. Бавно се учеше да чете и пише. Аз съм три години по-малка, но когато станах на седем години, четях и пишех по-добре от нея. Положих много усилия да ѝ помогна, но тя казваше, че невинаги различава буквите. Дори когато ѝ напишех някое изречение и я помолех да го препише, думите изглеждаха като драсканици. Преди да избяга, беше местена в две училища. Пишеше с усилие, а основните ѝ занимания бяха пушене и пиене. Мама се опита да ѝ говори разумно, да се споразумее с нея и когато не успя, татко опита с насилие. Наби я и я заключи в стаята ни, макар да знам, че сърцето му се късаше.
— Боже, Ани, виж какво ме караш да правя!
После той не пророни и дума няколко дни. Но и това не даде резултат и тогава се случи най-лошото, което можеше да стане в едно семейство по онова време. Разбрахме едва когато тя беше вече в четвъртия месец.
И тогава адът се разтвори. Тя беше само на шестнайсет. Бащата беше момче на нейната възраст и, разбира се, отрече всякаква отговорност — бебето можело да е на всекиго. Скоро след това със семейството му се преместиха. Татко се обади на енорийския свещеник и той, заедно с един пазач, откара Ани в приюта „Сейнт Джоузеф“ в черна кола. Не я видях близо две години.
Когато се върна, тя беше напълно променена. Тогава се появиха тиковете ѝ и манията по чистенето. Преди изобщо не беше такава. И външността ѝ беше шокираща. Огненочервената ѝ коса я нямаше, защото ѝ бяха обръснали главата. Беше болезнено слаба. Първата нощ след завръщането ѝ, когато се прибрахме в общата ни стая, я попитах какво е да бъдеш затворена в приют за самотни майки, а тя отвърна, че било истински ад, който искала да забрави. Разказа ми за деня, когато се родило бебето. Било първи август. Нарекла я Марни. „Беше съвършена“, каза ми тя, „дори устата ѝ беше съвършена“. Когато я попитах какво е станало с бебето, тя извърна лице към стената и се разплака. Първите два месеца след завръщането си сестра ми криеше храна под леглото си и подскачаше при всеки шум. Оттогава нататък и Ани, и родителите ми не споменаха нищо за бебето. Ние се опитвахме да се държим нормално, а Ани — да се успокои. Татко ѝ намери работа като чистачка в пекарната, в която работеше. Косата ѝ отново порасна, но тя я боядиса в черно. Наситено синьо-черно. Това беше проява на бунта ѝ.
След няколко месеца, на първи август, купих на Ани подарък от „Дендилайън маркет“ — идентификационна гривна. Бях накарала да гравират върху нея „Марни“. Спестявах известно време, но гривната не беше от чисто сребро, затова бързо потъмня. Тя никога не я свали. Един ден татко я попита:
— Какво е това, което носиш на ръката си?
Тя тикна китката си под носа му, но той не можа да разчете думата върху гривната.
— Пише „Марни“ — каза тя, — името на внучката ти, щом искаш да знаеш.