Казах го на синтезатора, а той така изтъни бедрото й, че я направи едва ли не инвалид. Цял час налучквахме с него само обиколката и вътрешната извивка. После се изпотих да му обрисувам как изглежда и онова безкрайно нежно клонче от венички там, на най-нежното място на дясното бедро. Напразно! Така си и прахосах времето, което ми се полагаше за седмицата. Добре поне, че тоя синтезатор е търпелив и много се старае, горкият. Аз на негово място още след първите пет минути щях да разбия носа на оня идиот, който е решил да изобрази на екрана ми как точно изглежда дори белегчето на едното коляно на жена му, останало й още от детската градина, само защото обичал бил някога си като младоженик да го целува. Щура работа, и все пак, като психотерапия, май е полезно.
Но аз всъщност бях започнал да ви разправям за произведението на Томи Къртис. Простете, ама при нас, космонавтите от далечните рейсове, бъбривостта се смята за индикатор на здраве. Умълчиш ли се, почнеш ли да страниш от другите, значи те е хванала космическата. Затова, колкото и да си досаждаме един другиму с дрънканиците си, търпим и се радваме, че още може да се разчита на нас.
Та сядаме ние, значи, целият шарен екипаж на „Циолковски“ пред екрана на видеосинтезатора — казвам „шарен“, щото освен японеца, си имаме и чернокож на борда и за наша чест не си позволихме предварителни закачки. Момчето за първи път излизаше пред нас, та и така си беше ни живо, ни умряло от притеснение. Никой не се обади, дори когато Томи обяви заглавието на своето филмче — „Стара история“. Явно всеки се насилваше към великодушие, щото ние останалите се надпреварвахме да си измисляме разни ефектни заглавия. Стара история, стара история — толкова му стигнало въображението на момчето!
Виж, музичката му беше прилична. Проста мелодийка, а те докосва с нещо тъжничко, с нещо мило. И те вълнува истински, макар да нямаше нищо общо с онова, което се показа на екрана. А то беше досадно банално. Космически кораб някакъв, нещо средно между орбитална станция и ракета, допотопен модел. В ниска орбита около Земята. Звезди, океани, континенти, после нещо като мъничък взрив в носовия отсек на кораба… От художествена гледна точка евтино, колкото си щеш — нали всички подобни историйки за дечурлигата все така почват: я с авария, я с нападение на космически пришълци! Разбира се, станцията не загина, иначе филмът щеше да свърши, и с един дразнещо груб монтаж — неопитно си е още, момчето, това е! — екранът ни въведе в станцията, където трима души панически се мятаха е безтегловието. Бяха в скафандрите си, също допотопни, така че лицата им едва се отгатваха зад стъклата на шлемовете — може би хитрост от страна на младото режисьорче, не успяло да синтезира героите си, каквито му се е щяло. Диалогът беше глупав: Направи това, провери онова, майчице, загиваме!… Дръжте се, другари, ще ни извадят от кашата!… Божичко, вика единият, другият псува на майка конструкторите и техниците, третият взе да се кръсти…
Но нека не си кривим душата! Какъв умен диалог ще се води на загиващ космолет, колкото и да сме хладнокръвни, каквото и чувство за хумор да притежаваме? Отстрани погледнато, сигурно и при нас би изглеждало така комично, ако, не дай си боже, ни се случеше нещо такова.
После „старата история“ слезе на Земята, в залата за управление ма полетите. Същата паника! Блъскат се пред мониторите, подскачат около компютрите, завират се заедно с дубльорите на екипажа в земния двойник на кораба, крещят си един другиму, ръкомахат. Правдиво е края на краищата, защото хора загиват, а те носят отговорност за тях и за кой знае колко милиона долара!
Оказва се, че на ония горе им оставали не повече от два дни. Блъснат от експлозията, неуправляемият вече кораб щял да навлезе в атмосферата под неподходящ ъгъл, преждевременно, и сигурно щял да изгори.
В съседен кабинет шефовете разнасяха провесени носове. И в двата космодрума на страната нямало готови кораби, „совалки“ май ги нарекоха, които да излетят веднага. Най-рано след пет-шест дена можели да излетят. Ще ви избия! — дере се някакъв голям шеф и си скубе побелялата коса, — как допуснахте това положение, нали винаги… Отвръщат му, че имало повреди при завръщането на тия совалки — не помня какви точно повреди.
— Съобщете веднага на руснаците! Те сигурно имат готовност.
Тогава скокнаха двамата генерали, които дотогава единствени седяха невъзмутимо настрана, и викнаха едновременно: