— По пладне я хванах — каза той, — а още не съм я видял.
Преди да улови рибата, той бе нахлупил сламената си шапка и сега тя се врязваше в челото му. При това той зажадня. Свлече се на колене, като внимаваше да не направи рязко движение с въжето, придвижи се колкото можеше навътре към носа на лодката и с едната си ръка докопа шишето. Отвори го и отпи малко. Тогава си почина в предната част на лодката, седнал на извадената мачта с навитото платно, и се мъчеше да не мисли, а само да търпи.
Сетне погледна назад и забеляза, че земята вече не се вижда. „Все едно — помисли той. — Винаги мога да се прибера по сиянието на Хавана. До залез слънце има още два часа, а тя може да се вдигне и по-рано на повърхността. Ако ли не, може би ще се вдигне, като изгрее луната, ако пък не се вдигне и тогава, може да излезе при изгрев слънце. Не съм се схванал и не ми липсват сили. Куката е в нейната уста, не в моята. Ама каква риба ще е тая, така да тегли лодката! Трябва здраво да е захапала жицата. Как ми се ще да я видя! Да я видя само веднъж, за да знам с какво се боря.“
Доколкото можеше да съди по звездите, през цялата нощ рибата нито веднъж не промени направлението си. Застудя след залеза и потта изсъхна на гърба му, по ръцете и по старческите му крака. През деня той бе вдигнал чувала, който покриваше сандъчето за стръв, и го бе проснал на слънце да съхне. Когато слънцето залезе, той го завърза около врата си, така че да покрие гърба му, и внимателно го пъхна под въжето, което сега минаваше над рамото му. Чувалът беше като възглавничка под въжето и той намери начин да се чувствува почти удобно, като се наведе към предната част на лодката. В същност това положение бе само по-малко нетърпимо, но той си мислеше, че му е почти удобно.
„Нищо не мога да направя с тази риба, а и тя нищо не може да направи с мене — помисли той. — Поне докато кара така.“
По едно време той се изправи и се изпика през борда на лодката, вгледа се в звездите и провери посоката на движението. Въжето изпъкваше като фосфоресцираща жилка във водата право надолу от рамото му. Сега лодката се движеше по-бавно и сиянието на Хавана не беше така силно и той разбра, че течението навярно го носи на изток. „Ако загубя сиянието на Хавана, то сигурно отиваме по на изток — помисли старецът. — Защото, ако рибата неотклонно следваше същата посока, щях да го виждам още дълги часове. Как ли са завършили днес бейзболните мачове между първоразредните клубове? Чудесно би било да ловиш риба и да слушаш радио — си каза на ум той. — Постоянно мисли за работата! Мисли за това, което правиш! Да не направиш някоя глупост!“
— Де да беше момчето с мене — каза после на глас. — Да ми помага и да види днешния лов.
„Никой не трябва да остава сам на стари години — си помисли той. — Но това е неизбежно. Дано не забравя да изям тона, преди да се развали, за да пазя силите си. Помни: колкото и да не ти се яде, на заранта трябва да го изядеш. Помни!“ — повтори той на себе си.
През нощта два делфина се приближиха до лодката и той долавяше как се премятат и пухтят. Той можеше да разпознае пъхтенето на мъжкия от това на женската, което наподобяваше въздишка.
— Добри са — каза той. — Играят си, шегуват се и се обичат. Те са наши братя, като хвърчащите риби.
После почна да му става жал за голямата риба, която бе уловил. „Тя е чудесна, особена риба и кой знае колко е стара — си мислеше той. — Досега никога не съм улавял толкова силна риба. Никоя друга риба не се е държала така особено. Може би е твърде умна, за да почне да скача. Ако скочи или пък ако се спусне лудо, спукана ми е работата. Възможно е много пъти вече да се е улавяла на въдица и да знае, че тъкмо така трябва да се бори. Тя не знае, че има насреща си само един човек, и то стар. Но каква е грамадна! Колко много пари ще изкарам, като я продам, стига месото й да е добро. Тя глътна стръвта като мъжка риба и тегли като мъжка риба, и не изпада в паника при борбата. Интересно е дали е намислила нещо, или просто е в същото отчаяно положение като мене?“
Той си спомни как бе уловил едната риба от двойка марлини. Мъжката риба и тоя път остави женската първа да яде и уловената риба, женската, изпадна в ужас, започна лудо и отчаяно да се бори и скоро се изтощи. През цялото време мъжката остана до нея, като плуваше покрай въжето и обикаляше с нея по повърхността. Тя бе толкова наблизо, щото старецът се боеше да не би да пререже въжето с опашката си, която бе остра като коса и дори приличаше на коса по големина и форма. Мъжката риба се въртеше наоколо през цялото време, докато старецът измъкваше женската с куката и я удряше с дървото, като държеше с другата си ръка кривия и остър меч с грапав като гласпапир ръб, и я налагаше по горната част на главата, дорде рибата доби цвят почти подобен на гърба на огледалото, и после с помощта на момчето я вдигна и преметна в лодката. След това, докато старецът оправяше въжетата и приготвяше харпуна, мъжкият скочи високо във въздуха покрай лодката, за да види къде е женската, после се спусна дълбоко надолу, като широко разпери лилавите си, подобни на крила гръдни перки и всичките му широки лилави ивици ясно личаха. „Красива риба беше — си спомни старецът — и не избяга.“