„Ако не плуват много бързо, ще навляза сред тях“ — си мислеше старецът и наблюдаваше как пасажът от тонове силно разпенва водата и как птицата се спуска сред дребните рибки, плуващи почти на повърхността в паниката си.
— Птицата много ми помага — каза старецът.
Точно в този момент въжето при носа на лодката се опъна под ръката му. Старецът пусна греблата и усети как тежестта на малкия тон дърпа въдицата с тръпнещо движение, но той здраво държеше въжето и започна да го изтегля. Въжето трепереше все по-силно и още докато го теглеше, той успя да види във водата синия гръб и златистите страна на рибата, преди да я метне в лодката. Рибата лежеше в кърмата на лодката, огряна от слънцето, закръглена и продълговата като куршум, гледайки втренчено с големите си тъпи очи, а животът бързо я напущаше с всеки удар, който тя нанасяше по дъските на лодката с подвижната си красива опашка. За да не се мъчи повече, старецът я удари по главата и с един ритник отпрати потреперващото й тяло в сянката под дъската на кърмата.
— Албакора — каза той на глас. — Чудесна стръв ще стане от нея. Трябва да има пет кила.
Старецът вече не си спомняше кога бе започнал да си говори на глас, когато биваше сам. Едно време той пееше, когато биваше сам; понякога пееше и нощем, когато сам бдеше в малката рибарска лодка или в лодките за костенурки. Навярно бе започнал да си приказва на глас, когато остана сам, след като момчето го напусна, но не си спомняше ясно това. Когато ходеха за риба с момчето, те обикновено приказваха само когато бе необходимо. Приказваха нощно време или когато налетяваха на буря и лошо време. Между рибарите се смяташе, че не трябва да се говорят излишни приказки в морето и старецът открай време смяташе, че това е така и спазваше това правило. Но сега много пъти гласно изказваше мислите си, тъй като нямаше кого да дразни с това.
— Ако други ме чуят да си говоря на глас, биха ме сметнали за луд — каза той гласно. — Но понеже не съм луд; все ми е едно. А и богатите си имат радио, което да им приказва в лодките и да им съобщава новините за бейзбола.
„Сега не е време да мисли човек за бейзбол — си помисли той. — Сега е време да се мисли само за едно нещо. Това, за което съм роден. Около този пасаж може да се навърта някоя голяма риба. Аз улових само една изостанала албакора от ония, които ядяха малките рибки. Но те плуват бързо и отидоха навътре. Днес всичко, което се подава на повърхността, върви много бързо, и то на североизток. Да не би да е, защото преваля денят? Или някакъв знак за промяна на времето, който не познавам?“
Той вече не виждаше зеления бряг. Само върховете на сините хълмове се белееха, сякаш бяха покрити със сняг, а облаците изглеждаха като високи снежни планини над тях. Морето беше много тъмно и светлината се разпръскваше като през призма във водата. Милиардите прашинки на планктона бяха невидими сега, при високо вдигналото се слънце, и старецът в момента виждаше само слънчевия спектър в синята вода, където въдиците му се спуснаха право надолу в дълбочината, която на това място достигаше една миля.
Тоновете (рибарите наричаха с това име всички риби от този вид и даваха имена на разните подвидове само когато ги продаваха или ги разменяха за стръв) бяха вече изчезнали дълбоко във водата. Слънцето жареше и старецът го усещаше на врата си и усещаше как потта се стича по гърба му, докато гребе.
„Бих могъл просто да оставя лодката да се носи по течението — си мислеше той — и да поспя. Пък ще прекарам въжето около палеца на крака си, за да ме събуди. Днес е осемдесет и петият ден и би трябвало да имам добър улов.“
В този момент, когато наблюдаваше въдиците си, той видя как една от стърчащите зелени пръчки изведнъж силно се изви и се потопи във водата.
— Така — каза старецът, — така!
Той прибра греблата в лодката, без да я удари. Посегна към въжето и леко го хвана между палеца и показалеца на дясната си ръка. Не усещаше никакво дърпане, нито тежест, но продължаваше леко да стиска въжето. След това то плахо трепна. Този път подръпването беше плахо — не силно и не тежко, — но той знаеше какво означава това. На сто клафтера дълбочина един голям марлин ядеше сарделите, които покриваха горния край и върха на ръчно изкованата кука, която стърчеше от главата на малкия тон.