Няколко деня Белчо лежа страдащ, съсипан, като не поглеждаше нито храната, нито водата, която му носехме. Той отслабна страшно. Тялото му стана плоско като дъска. Когато почна да яде и да се изправя, той едвам се държеше на краката си.
Един хубав пролетен ден, празник беше, хората се връщаха от черква весели и пременени. В нашата градина бяха нацъфтели старите сливи и бяха се привели една към друга засмени като баби, натруфени за сватба. През нощта беше валяло дъждец. Въздухът беше пресен, небето чисто и ведро. Слънцето бе изскочило над баирите светло, хубаво, празнично, като че бе излязло на черква заедно с хората.
Белчо имаше по-бодър вид. Зарадвани от неговото оздравяване, ние му вързахме на рогата големи пресни китки от млада коприва, иглика и сливов цвят. Изрешихме го, изчистихме го. Той ни гледаше другарски и примижаваше от удоволствие.
По едно време той стана и бавно се отдели от нас. След това тръгна и, като се крепеше с усилие на краката си, излезе из портата се така величествен и хубав, какъвто си беше, само че много слаб. Поискахме да го спрем, но мама ни каза да го оставим да се разходи. Тръгнахме след него.
Белчо се отправи по пътя към реката. Хората, които не бяха го виждали няколко време, се спираха и казваха:
— Бедният Белчо!
Той спря до малкото мостче, пи вода, стоя дълго и като никога, не се върна обратно дома, а прегази реката и се упъти към близката наша нива, дето се люлееше току-що вретенила ръж, в чиито вълни се обаждаше пъдпъдък и над която играеха малки пеперуди. Белчо спря край нея, погледна я като нещо познато, близко и откъдна няколко стръка трева от синура. После пристъпи един-два пъти и отведнаж се струполи с болна дълбока въздишка. Изплашени, ние припнахме да кажем в къщи.
Като се върнахме пак с баща ми, Белчо лежеше мъртъв край нивата, с глава, изопната върху цветистия слог, с очи, отворени широко към синьото небе, жални, мълчаливи и хубави, но вече без поглед.
Така умря тоя стар труженик, тоя мълчалив наш приятел.
Край нивата, която той някога беше орал и край която дойде да сложи уморената си глава, ние погребахме стария вол в дълбок гроб, както се погребва човек. Над тоя гроб, обиколен с бели камъни, пролети расте разкошна трева.
Местността, дето се намира той самотен покой, хората нарекоха „Белчов гроб“.
И до днес, когато посещавам селото си, не забравям да се поклоня на два мили гроба — майчиния и Белчовия.