— Не възнамерявам да умирам скоро, Маккалистър — подметна преследвачът с упорито вирната брадичка. — И няма да изчезна. Не и докато не свърша това, което съм намислил.
Деър въздъхна. Нямаше настроение да се стреля с момчето. То имаше още незасъхнало мляко около устата си, а шансовете му да оцелее бяха изключително малки. Реши, че някой друг път ще потърси удовлетворение, но сега точно му бе дошло до гуша да убива. В него се надигна безсилен гняв. Вгледа се по-добре и различи тънка фигура, облечена в дълго, черно палто, кожени панталони, хубави ботуши и омачкан Стетсън,1 дръпнат ниско над очите му. Не можеше да определи цвета на косата, тъй като тя не се виждаше от шапката, но не можеше да отрече, че светлите му очи блестяха като късове сребрист лед. „Ако погледът можеше да убива — помисли си Деър, — сега да съм труп.“ Разбра, че през цялото време е бил прав. И този бе тръгнал на лов за слава и беше готов да умре за нея. Тогава защо, като знаеше, че няма смисъл, искаше да му даде шанс? Не можеше да си отговори наистина. Само знаеше, че е уморен да убива тези млади глупаци, загубили невинността си. А може би се бе възхитил от куража на младежа, втренчил очи в него. Но каквато и да бе причината, той не помръдна силните си опитни пръсти от излъсканата абаносова дръжка на револвера си. По-късно щеше да си спомня за това мигновено колебание и как то едва не му бе струвало живота.
За няколко секунди се възцари гробна тишина. Деър видя как ръката на противника му едва забележимо трепна. В момента, в който забеляза светкавичното движение на другия, той инстинктивно посегна към лявата си страна. Този път не стреля направо от бедрото си. Изчака. За негова огромна изненада преследвачът му грациозно пречупи китката си, в резултат на което се изви един кожен камшик, който изсвистя опасно близо. Деър бързо отскочи назад. Краят на камшика, вързан на възел, падна на косъм от целта си и безобидно вдигна облак прах около обутите му в ботуши крака.
— Не си желан в Текила Бенд, Маккалистър — каза преследвачът и камшикът му отново изсъска заплашително като смъртоносна змия. — Затова е по-добре да промениш плановете си и да се върнеш там, откъдето си дошъл.
Деър разбра, че няма друг избор. Камшикът заплашително се извиваше между двамата. После бързо, за да убие, изсвистя отново. Само котешките рефлекси на Деър го спасяваха. Трябваше да признае, че досега никога не беше виждал някой да върти така мълниеносно и ловко камшика, с който обикновено се подкарваха говеда.
Той погледна непознатия. Явно бе решил да докаже цената си. В очите му се долавяше решителност и Маккалистър добре познаваше този блясък.
— Виж какво, не искам да се карам с теб. Защо не потърсиш някой друг, на когото да си изкараш яда — извика Деър.
Търпението му се бе изчерпало. Беше абсолютно сигурен в намерението си да не рискува нито секунда повече, за да не го посекат жив на парчета.
Преследвачът му тихо се изсмя:
— Ако мислиш, че ще се измъкнеш, преди да те разсека на две, много се лъжеш, наемнико!
Деър и за минута не би се усъмнил в това. Той се хвърли на земята, завъртя се няколко пъти, после протегна ръка към колана си, измъкна я с желязото и откри огън. Но когато лютивият барутен дим се разсея, той се вцепени от изненада. Противникът му в черно бе изчезнал вдън земя.
Той се повдигна на коляно, огледа местността, но не откри и следа от него. Нарочно се беше целил ниско, но не беше възможно да не го е улучил. Беше взел хлапака точно на мушката си. Вторачен в мястото, където противникът му преди секунди беше стоял, Деър изруга грозно. Беше си получил това, което заслужаваше, задето даде на хлапака време да се ориентира. Спомни си ледения блясък в очите му, сигурен беше, че онзи отново ще го потърси. Едва ли щеше да си спомня колко близо се е намирал до смъртта. Рейвън щеше да мисли само за това как Деър се бе опитвал да се измъкне от схватката. За първи път от много време насам нещата не бяха изцяло в негови ръце. Той скочи бързо на крака и се затича към коня си. Сега той бе преследвачът. Това бе единственият жесток изход — от опит би трябвало да знае, че друг начин нямаше.