Афродита, Уранова дъщеря, е родена, недалеч от остров Китера (Цитера) от снежнобялата пяна на морските вълни. Лек, галещ ветрец я донесъл на остров Кипър. Там младите Хори заобиколили излязлата от морските вълни богиня на любовта. Те я облекли в златоткана дреха и й сложили венец от благоуханни цветя. Където стъпела Афродита, там пищно разцъфтявала цветя. Целият въздух бивал напоен с благоухания. Ерос и Химерос отвели дивната богиня на Олимп. Шумно я посрещнали боговете. Оттогава завинаги живее всред олимпийските богове златна Афродита, вечно младата, най-хубавата от богините.
ПИГМАЛИОН
Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.
Афродита дарува щастие на оня, който вярно й служи. Така дала тя щастие и на Пигмалион, великия кипърски ваятел. Пигмалион мразел жените, не се оженил и живеел усамотен. Веднъж той изработил от блестяща бяла слонова кост статуя на момиче с необикновена красота. Тази статуя стояла като жива в ателието на ваятеля. Би казал човек, че тя диша, че а-ха ще започне да се движи, ще тръгне и ще заговори. По цели часове се любувал художникът на своята творба и се влюбил най-сетне в статуята, създадена от самия него. Той й подарявал скъпоценни огърлици, гривни и обеци, обличал я в разкошни дрехи, украсявал главата й с венци от цветя. Колко често шепнел Пигмалион.
— О, да беше ти жива, да можеше да отговаряш на моите думи, колко щастлив щях да бъда!
Но статуята била няма.
Настъпили дните на тържество в чест на Афродита.
Пигмалион принесъл на богинята на любовта в жертва бяла телица с позлатени рога; той протегнал към богинята ръце и зашепнал молитва:
— О, вечни богове, и ти, златна Афродито! Щом можете да дадете на молещия се всичко, дайте на мен жена, прекрасна като статуята на момичето, която сам аз направих.
Пигмалион не смеел да моли боговете да вдъхнат живот на статуята му, страхувал се да не разгневи с такава молба боговете олимпийци. Ярко лумнал жертвеният пламък пред образа на богинята на любовта Афродита; с това богинята като че ли давала на Пигмалион да разбере, че боговете са чули молбата му.
Ваятелът се върнал у дома си. Той пристъпил към статуята и, о, щастие, о, радост: статуята оживяла! Сърцето й тупти, в очите й свети живот. Така богинята Афродита дала на Пигмалион жена хубавица.
НАРЦИС
Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.
Но който не тачи златна Афродита, който отхвърля нейните дарове, който се съпротивява на нейната власт, богинята на любовта го наказва безмилостно. Така наказала тя сина на речния бог Кефис и на нимфата Лавриона, прекрасния, но студен и горд Нарцис. Той не обичал никого освен единствен себе си, само себе си смятал достоен за любов.
Веднъж, когато се бил загубил в гъста гора през време на лов, го видяла нимфата Ехо. Нимфата не можела сама да заговори с Нарцис. Върху нея тегнело наказанието на богиня Хера: нимфата Ехо трябвало да мълчи, но можела да отговаря на въпроси само като повтаря последните думи от тях. С възхищение гледала Ехо стройния младеж хубавец, скрита от него в горския гъсталак. Нарцис се озърнал, не знаейки накъде да тръгне, и високо извикал:
— Ей, кой е тук?
— Тук! — разнесъл се високо отговорът на Ехо.
— Ела насам! — викнал Нарцис.
— Насам! — отвърнала Ехо.
В изумление се заозъртал прекрасният Нарцис: няма никой. Учуден от това, той високо извикал:
— Ела по-скоро при мене!
И Ехо радостно се откликнала:
— При мене.
С протегнати ръце се затичала нимфата от гората, но прекрасният младеж гневно я отблъснал. Бързо се отдалечил той от нимфата и се скрил в тъмната гора.
Укрила се в горския непроходим гъсталак и отхвърлената нимфа. Горката Ехо страда от любов по Нарцис, никому не се показва и само печално се обажда при всеки възглас.
А Нарцис останал, както преди, горд и влюбен в себе си. Той отхвърлял любовта на всички. Много нимфи направила нещастни неговата гордост. И веднъж една от отхвърлените нимфи извикала:
— Дано се влюбиш и ти, Нарцисе! И дано и на тебе не отвърне с взаимност онази, която обикнеш!
Пожеланието на нимфата се сбъднало. Богинята на любовта Афродита се ядосала, задето Нарцис отхвърля нейните дарове, и го наказала. Веднъж през пролетта във време на лов Нарцис се приближил до един ручей и поискал да се напие със студена вода. Още нито веднъж не се били допирали до водите на този ручей нито овчар, нито планинските кози; нито веднъж не било падало в него откършено клонче, даже вятърът не бил довявал в ручея листица от пищни цветя. Водата му била чиста и бистра. Като в огледало се отразявало в нея всичко наоколо: и храстите, които растели по брега, и стройните кипариси, и синьото небе. Нарцис се навел над ручея, като опрял ръце върху един камък, който се подавал от водата, и се огледал в ручея цял във всичката си красота. Тук именно го сполетяло наказанието на Афродита. Той се заглежда изумен в своето отражение във водата и силна любов го обзема. Гледа той образа си във водата с очи, изпълнени с любов, говори му ласкаво, зове го, протяга към него ръце. Нарцис се навежда над водното огледало, за да целуне своето отражение, но целува само студената бистра вода на ручея. Всичко забравил Нарцис; не се отделя от ручея; стои неотлъчно и се любува сам на себе си. Той не яде, не пие, не спи. Накрая, изпълнен с отчаяние, Нарцис извиква, протягайки ръце към своето отражение: