Сила и Власт закарват Прометей на върха на скалата и подканят Хефест да започне работа. Техните жестоки думи карат Хефест още повече да страда за приятеля си. С нежелание той хваща грамадния си чук, само необходимостта го заставя да се подчини. Но Сила го кара да бърза:
— По-скоро, по-скоро вземи оковите! Прикови Прометей със силни удари на чука към скалата. Напразна е твоята скръб за него, защото скърбиш за враг на Зевс.
Сила заплашва Хефест с гнева на Зевс, ако Хефест не прикове Прометей така, че нищо да не може да го освободи. Хефест приковава към скалата с неразкъсваеми вериги ръцете и краката на Прометей. Как мрази той сега своето изкуство — благодарение на това изкуство той трябва да прикове приятеля си за дълги мъчения. Неумолимите служителки на Зевс непрестанно следят работата му.
— По-силно удряй чука! По-здраво стягай оковите! Да не си посмял да ги отслабиш! Прометей е хитър, той изкусно умее да намира изход и от непреодолими препятствия — казва Сила. — По-здраво ги прикови, нека тук той разбере какво значи да се измамва Зевс.
— О, как твоите жестоки думи подхождат на целия ти суров облик! — извиква Хефест, залавяйки се за работа.
Скалата потреперва от тежките удари на чука и грохотът на мощните удари се разнася от единия край на земята до другия. Най-после Прометей е прикован. Но това още не е всичко; трябва и да се закове за стената, като се пронижат гърдите му със стоманено, нечупливо острие. Хефест се бави.
— О, Прометее! — се провиква той. — Как скърбя, като виждам мъките ти!
— Пак се бавиш! — гневно казва на Хефест Сила. — Ти продължаваш да скърбиш за врага на Зевс! Гледай да не се стигне дотам, че да скърбиш за самия себе си.
Най-сетне всичко с завършено. Всичко е направено така, както е заповядал Зевс. Титанът е прикован, а гърдите му са пронизани със стоманено острие. Присмивайки се на Прометей, Сила му казва:
— Е, тук ти можеш да бъдеш, колкото си щеш, надменен; бъди горд, както по-рано! Ако щеш, давай сега на смъртните божествените дарове, които си откраднал! Ще видим в състояние ли ще бъдат да ти помогнат твоите смъртни. Ще трябва сам да помислиш как да се освободиш от тези окови.
Но Прометей пази гордо мълчание. През всичкото време, докато Хефест го приковавал към скалата, той не отронил нито една дума, дори тих стон не се изтръгнал от него — с нищо той не е издал страданията си.
Заминали си Зевсовите слуги Сила и Власт, а с тях отминал и печалният Хефест. Прометей останал самичък. Сега можели да го слушат само морето и мрачните облаци. Едва сега тежък стон се откъснал от пробитата гръд на могъщия титан, едва сега започнал той да оплаква своята зла съдба.
Гръмко се провикнал Прометей. В неговите оплаквания личат неизказано страдание и неизразима скръб.
— О, божествени етер, и вие, бързо носещи се ветрове, о, извори на реки и нестихващ тътнеж на морските вълни, о, земьо, всеобща прамайко, о, всевиждащо слънце, обикалящо цялата земя — всички вас призовавам за свидетели! Вижте какво изтърпявам аз! Виждате какъв позор трябва да понасям аз безброй години! О, нещастие, нещастие! Аз ще стена от мъки и сега, и през много, много векове! Как да сложа край на моите страдания? Но какво говоря аз? Та аз знаех всичко, каквото ще стане. Тези мъки не ме сполетяха неочаквано. Аз знаех, че повелите на страшната съдба са неизбежни. Трябва да понасям тези мъки! И за какво? Задето дадох на смъртните велики дарове, затова трябва да страдам така непоносимо и да не мога да избягна тези мъки! О, нещастие, нещастие!