Още миг… Премалял, аз усетих как сърцето ми замира от ужас.
Сетне грозната цев се отпусна безпомощно и арабинът проговори тихо, с мъка, като дишаше тежко:
— Аз също нямам патрони.
Сложи оръжието си на пясъка и се обърна настрана.
— Искаш ли да превържеш и мене? — запита той след кратко мълчание. — Ранен съм в ръката… не мога сам…
Изгледах го учуден и невярващ. Какво да му отговоря? Дали не търси сгода да се приближи до мене, за да забие ножа си в гърба ми? От него можех да очаквам всичко. Той беше туземец, почти див звяр.
Арабинът ме разбра.
— Ти се страхуваш — промълви той с горчива усмивка. — Напразно! Ние с тебе вече не сме врагове… Защото ще загинем. Това е сигурно. Сега ние сме хора, двама тежко ранени човека, сами. Смъртта е близко, над нас. И твоите, и моите хора са ни помислили за убити, затова са ни изоставили.
— Да, ние сме хора! — прошепнах машинално след него с напукани устни и се поуспокоих. Не знам защо, гласът му ми хареса. Каква полза имаше да ме лъже? Ние наистина бяхме обречени на гибел.
— Ела! — повиках го аз.
Когато арабинът се дотътра до мене, оставяйки по пясъка червена диря, аз го превързах грижливо, а после омотах с бинта и своя крак.
Разпънахме върху пушките си две наметала, да се скрием някак от палещите лъчи на слънцето.
Арабинът извади една торбичка, изплетена от влакната на финикова палма.
— Вземи! Това е аджуе, хлябът на пустинята. Дава сила.
Торбичката беше пълна с пресовани фурми, залепнали от сладост, подобни на тези, които слагахме по софрите на Бъдни вечер. Замаян от треската, изядох насила няколко от тях. И виж, захарта ме поосвежи малко. Тогава пък аз му подадох манерката си.
— Сега можем да чакаме спокойно края — продума той, като изтри устата си. — Тъй ни е било писано.
На всички страни, додето поглед стига, се простираше блесналото пясъчно море, над което нажеженият въздух трептеше като в пещ, а отгоре сякаш тежеше и ни притискаше ослепително-бялото небе.
Внезапно пясъците избледняха и на двеста крачки пред нас изникна цяла палмова горичка, сред която искреше малко езерце.
— Мираж! — въздъхна арабинът. — Аллах е велик! Не ме остави да умра, без да видя образа на тази, която ни храни и пази от слънчевия огън.
Слушах, без да разбирам.
— Нашата майка-хранителка — добави той. — Финиковата палма! Всичко, каквото имаме, иде от нея — и храна, и постеля, и жилище. Без нея няма живот. Писано ми било да умра тук. Е, добре! Ще се мре! Благодаря на аллаха, че ми изпрати нейния образ, макар и лъжовен…
Палмовите листа потрепваха леко минута-две, разклащани от далечния тих ветрец, докато неусетно примамливата картина избледня и изчезна.
Дълго след това ние се взирахме натам с жадни очи.
Никога няма да забравя този ден.
Обърнах се към случайния си другар и запитах:
— Защо стреля по мене? Та аз бях ранен като тебе. Лицето му потъмня.
— Ако искаш да знаеш, аз съм длъжен да те убия и сега. Понеже си враг, враг на целия ми род. Кажи ми защо си тук, какво търсиш тук?
Гледах го смутен.
— Какво търсиш тук? — изхриптя той с гневен глас. — Тук, в страната на дедите ни. Тя е бедна наистина, но е наша. А вие искате да ни я отнемете. Затова ви убиваме, затова трябва да убия и тебе. Какво би сторил ти, ако аз дойда в твоята страна да превземам вашите оазиси и вашите домове? Виждаш ли, ти мълчиш, не знаеш какво да отвърнеш…
Наистина — какво дирех тук?
За пръв път си задавах този въпрос. И с досада разбрах, че не мога да отговоря. Замълчах — мълчеше и той. Какво имахме да си кажем повече?
Усещах как ме надвива треската от раната, но се мъчех да не се издавам и стисках зъби.
Внезапно, съзрял в далечината един голям керван, който пълзеше по пясъчните дюни като ленива змия, аз извиках. Мираж ли е пак?
Арабинът поклати глава.
— Истински е. Скоро ще бъде тук… И ако са мои приятели, ще те убият — ако ли са твоите, ще убият мене. Това е толкова просто.
Изтръпнах. Мисълта ми заработи бързо, трескаво. И измислих:
— А не може ли друго — да си дадем дума? Ето — аз се заклевам да те спася, ако са моите. Ще направиш ли и ти същото за мен?
Арабинът се навъси. Но след малко вдигна трескавите си очи, стрелна ме с тях и отсече:
— Да!
Цял час измина в мъчително очакване. Кои идеха — приятели или врагове? Ще успея ли да го спася аз, ще може ли, ще иска ли да ме спаси той?
Най-сетне камилите наближиха съвсем. Със свито сърце аз различих облеклата на ездачите. Бяха араби, мургави, чернобради, загърнати в белите си бурнуси.
Неволният ми другар се обърна към мене с поглед, изпълнен с достойнство:
— Ще видиш какво значи моята дума, думата на Абд-ел-Герил.