— Ето това е оная гозба — каза Афанасий Иванович, когато ни поднесоха мнишки със сметана, — ето оная гозба — продължи той и забелязах, че гласът му започна да трепери и сълза се канеше да надникне от куршумените му очи, но той правеше всички усилия, за да я спре. — Ето това е оная гостба, която по… покой… покойна… — и изведнъж сълзите му рукнаха. Ръката му падна на чинията, чинията се обърна, търкули се и се счупи, сосът го заля цял; той седеше безчувствено, безчувствено държеше лъжицата и сълзите като ручеи, като непрестанно извиращ фонтан се лееха, лееха се като порой по салфетката му.
Боже! — мислех си аз, като го гледах: пет години всеизтребващо време — и той е вече безчувствен старец, старец, чийто живот като че ли нито веднъж не е бил смущаван от нито едно силно усещане, целият живот на когото като че ли се е състоял само от седене на висок стол, от ядене на сушени рибки и круши, от добродушни разкази — и такава дълга, такава гореща скръб? Кое тогава има по-голяма власт над нас: страстта или навикът? Или всички сили и стремежи, цялата вихрушка от наши желания и кипящи страсти са само последица от младата ни възраст и само за това изглеждат дълбоки и съкрушителни. Като и да е, но в това време всички наши страсти ми се струваха детински в сравнение с тоя дълъг, бавен, почти безчувствен навик. На няколко пъти той се помъчи да продума името на покойната, но на средата на думата спокойното му лице конвулсивно се сгърчваше и детският му плач ме нараняваше в самото сърце. Не, това не бяха ония сълзи, на които са обикновено тъй щедри старците, когато ви излагат жалкото си положение и нещастията си; това не бяха и ония сълзи, които се ронят при чаша пунш, не! То бяха сълзи, които течаха, без да питат, от само себе си, като се набираха от лютата болка на изстиналото вече сърце.
Той не изкара дълго след това. Неотдавна чух за неговата смърт. Чудно е обаче, че обстоятелствата на неговата смърт имаха някаква прилика със смъртта на Пулхерия Ивановна. Един ден Афанасий Иванович решил да се поразходи малко из градината. Когато бавно вървял по пътечката с обикновеното си безгрижие, без да мисли за нещо, случило му се едно чудно произшествие: той изведнъж чул, че зад него някой продумал с доста ясен глас: „Афанасий Иванович!“ Обърнал се, но нямало никого, погледнал на всички посоки, надникнал в храстите — никъде никого. Денят бил тих и слънцето греело. Той за минута се замислил: лицето му някак се съживило и най-после продумал: „Това е Пулхерия Ива-новна, тя ме вика!“ И на вас, не ще съмнение, ви се е случвало някога да чуете глас, който ви зове по име и който простолюдието обяснява така: че на някоя душа е домъчняло за човека и го вика, след което идва неминуемо смъртта. Да си призная, винаги ми се е струвал страшен тоя тайнствен зов. Помня, че като дете често съм го чувал: понякога изведнъж зад мен някой ясно произнася моето име. Обикновено денят по това време биваше ясен и слънчев, нито едно листо по дърветата в градината не помръдваше, тишината биваше мъртва, дори щурецът млъкваше, в градината по това време нямаше жива душа. Но признавам, че ако най-бясната и бурна нощ с целия си ад от стихии би ме настигнала сред непроходима гора, не бих се уплашил толкова, колкото от тая ужасна тишина сред безоблачния ден. Обикновено тогава в най-голям страх и запъхтян избягвах от градината и се успокоявах едва когато срещнех някой човек, чийто вид прогонваше тая страшна пустиня в сърцето.
Той цял се покорил на вътрешното си убеждение, че Пулхерия Ивановна го вика; покорил се с волята на послушно дете, чезнел, кашлял, топял се като свещ и най-после угаснал, както угасва тя, когато не е останало вече нищо, което да може да подкрепи бедния й пламък. „Сложете ме до Пулхерия Ивановна“ — ето всичко, което той продумал преди смъртта си.
Желанието му било изпълнено и той бил погребан до църквата близо до гроба на Пулхерия Ивановна. На погребението имало по-малко гости, но също такова множество прост народ и просяци. Господарската къща вече съвсем опустяла. Предприемчивият управител и кметът пренесли в къщата си всички останали старовремски работи и вехтории, които ключарката не могла да открадне. Наскоро след това пристигнал, кой знае откъде, някакъв далечен роднина, наследник на имението, който служел по-рано като поручик не помня в кой полк, страшен реформатор. Той видял веднага голямата разнебитеност и запуснатост в стопанските работи и решил бездруго да изкорени всичко това, да го оправи и да въведе ред. Купил шест отлични английски сърпа, заковал на всяка селска къща особен номер и най-после тъй добре се разпоредил, че шест месеца по-късно имението било взето под попечителство. Мъдрите попечители (един бивш заседател и някакъв щабскапитан в избелял мундир) изтребили в непродължително време всички кокошки и яйца. Селските къщи, които били почти съвсем полегнали на земята, напълно се съборили; селяните почнали да пиянстват и повечето от тях се разбягали. А същинският стопанин, който впрочем живеел в доста мирни отношения със своите попечители и пиел заедно с тях пунш, идвал много рядко в селото си и оставал там за късо време. Той и досега обикаля всички панаири в Малорусия; грижливо се осведомява и пресмята цените на разните произведения, които се продават на едро, като брашно, коноп, мед и друго, но купува само малки дреболии като кремъци, гвоздеи за прочистване на лулата си и изобщо всичко онова, общата цена на което не надминава една рубла.