— Бог да благослови тези, които бягат, както е благословил и вас — отговори Идрис.
— Да! Благослови ни — отвърна Абу-Анга, — защото сега знаем, че трябва да се държим на три дни от реката, а освен това сдобихме се и с пушка, каквато ни липсваше, и с дойна камила.
— Меховете са пълни с вода — добави едноокият — и в дисагите има доста просо, само че барут намерихме малко.
— Хамис носи няколкостотин патрона за пушката на момчето, с която не можем да стреляме. Барутът винаги е един и същ и ще свърши работа и за нашата пушка.
Като каза това, Идрис все пак се замисли и на неговото тъмно лице се изписа голяма грижа, защото разбра, че след като веднъж е паднал труп след тях, ако попаднеха в ръцете на египетското правителство, дори и застъпничеството на Стас нямаше да ги спаси от съд и наказание.
Стас слушаше с разтуптяно сърце и напрегнато внимание. В този разговор имаше радостни неща и — точно това, че е започнало преследването, че са обещани награди и че шейховете на крайбрежните племена са получили заповед за задържане на пътуващи на юг кервани. Момчето се зарадва и от вестта за плаващите нагоре по реката параходи, пълни с английски войски. Дервишите на Махди можеха да се мерят с египетската армия и дори да я победят, но с англичаните работата беше съвсем друга и нито за момент Стас не се съмняваше, че първата битка ще завърши с пълно унищожение на дивите тълпи. Затова с утеха в душата той си казваше: „Дори и да ни закарат при Махди, възможно е, преди да стигнем, да няма вече нито Махди, нито неговите дервиши.“ Но утехата му беше помрачена от мисълта, че в такъв случай ги очакват цели седмици път, който в края на краищата сигурно ще изчерпи силите на Нели, и през цялото време ще бъдат заедно с бандитите и убийците. Стас си мислеше със страх и жал за младия арабин, когото бедуините бяха заклали като овен. Той реши да не казва за това на Нели, за да не я плаши и да не увеличава разочарованието, което тя изпитваше след изчезването на измамното видение на оазиса Фаюм и град Мединет. Преди да стигнат до дола, той забеляза, че очите й неволно се пълнеха със сълзи, а когато разбра от разказа на бедуините всичко, което го интересуваше, престори се, че се събужда и се приближи към нея. Тя седеше в ъгъла при Динах и ядеше фурми, по които капеха сълзите й. Но като видя Стас, спомни си, че неотдавна той призна държането й като достойно за човек поне на тринайсет години, и понеже не желаеше да се покаже отново дете, стисна много силно със зъбите си костилката на фурмата, за да спре хълцането.
— Нели! — каза момчето. — Мединет беше илюзия, но аз със сигурност зная, че ни преследва потеря, затова не се тревожи и не плачи.
Тогава момичето вдигна към него насълзени очи и отговори на пресекулки:
— Не, Стас… аз не искам да плача … само че очите ми се потят така …
Но в този момент брадичката й се разтрепера, под сведените й клепачи изплуваха големи сълзи и тя силно зарида. Срамуваше се от сълзите си и очакваше Стас да я укори за тях, затова от срам и донякъде от страх, скри лицето си в неговите гърди и мокреше обилно дрехата му.
— Нели, не ставай фонтан. Видя ли, че те са отнели от някакъв арабин пушка и камила? Знаеш ли какво значи това? Това значи, че пустинята е пълна със стражи. Тези негодници успяха веднъж да хванат стражата, но втори път тях самите ще хванат. По Нил също кръжат много параходи. Разбира се, ще се върнем, Нели, ще се върнем, и то с параход. Не се страхувай!…
И дълго щеше да я утешава така, ако вниманието му не беше привлечено от някакъв странен звук, който идваше откъм пясъчните дюни, навеяни в дъното на дола от последния ураган. Той приличаше на тънък метален глас от тръстикова пищялка. Стас прекъсна разговора и се вслуша. След малко същите тънки и жални гласове се обадиха от много страни едновременно. Момчето си помисли, че може би арабските стражи обкръжават дола и се призовават едни други със свирки. Сърцето му се разтуптя. Той погледна веднъж-дваж към суданците с надежда да забележи по лицата им някаква тревога, но уви! Идрис, Гебхър и двамата бедуини дъвчеха спокойно сухари, само Хамис, изглежда, беше малко учуден. А гласовете не преставаха. След известно време Идрис стана и надникна в пещерата, а като се връщаше, спря при децата и каза:
— Пясъците започват да пеят.
Стас беше толкова заинтригуван, че тутакси забрави за решението си въобще да не разговаря с Идрис и попита:
— Пясъците ли? Какво значи това?
— Това се случва понякога и означава, че дълго време няма да вали дъжд. Но горещината няма да ни дотяга, защото чак до Асуан ще пътуваме само нощем.