— Не! Няма да ни нападне. Виж колко е висока зерибата.
Като каза това, Стас наистина вярваше, че не ги заплашва никаква, опасност, но се страхуваше от конете, които се притискаха все по-близко до плета и можеха да го смачкат.
В това време ръмженето премина в продължителен гръмогласен рев, от който изтръпва всяко живо същество,-и дори нервите на хора, които не познават чувството на страх, започват да треперят, както треперят стъклата от далечни оръдейни залпове.
Стас хвърли бегъл поглед към Нели и като видя нейната разтреперана брадичка и влажните й очи, каза:
— Не се бой! Не плачи!
А тя му отвърна, както преди в пустинята:
— Аз не искам да плача … само че очите ми се потят! Ах!
Последното възклицание се изтръгна от устата й, тъй като в същия момент откъм гората прогърмя втори рев, още по-силен от първия, защото бе по-близко. Конете направо започнаха да връхлитат върху зерибата и ако не бяха дългите и твърди като стомана бодли на акациевите клони, щяха да я смачкат. Саба ръмжеше и в същото време трепереше като лист, а Кали взе да повтаря на пресекулки:
— Господарю! Два… два два!…
А лъвовете, усетили се един друг, не преставаха да реват и страшният концерт продължаваше в тъмнината, защото млъкнеше ли едното от животните, обаждаше се другото. Стас дълго не можа да познае откъде идваха гласовете им, понеже ехото ги повтаряше в прулома, скалата ги препращаше на друга скала, минаваха, горе и долу, изпълваха гората и джунглата, насищаха мрака с гръм и тревога.
Момчето беше напълно сигурно само в едно — че се приближаваха все повече. Кали също усети, че лъвовете обикалят бивака им, описвайки все по-малки кръгове и че само блясъкът на огъня ги възпира от нападение, поради което те с рев изявяваха своето недоволство и страх.
Ала и той изглежда смяташе, че опасността заплашва само конете, тъй като разперя пръсти и каза:
— Лъвове убие един, убие два — не всички, не всички!…
— Засили огъня — повтори Стас.
Отново лумна по-буен пламък: ревовете изведнъж престанаха. Но Кали вдигна глава и като гледаше нагоре, започна да се ослушва.
— Какво има? — попита Стас.
— Дъжд — отвърна негърът.
Стас също наостри уши. Клоните на дървото пазеха палатката и цялата зериба, затова на земята не беше паднала още нито една капка, но горе се чуваше шумоленето на листата. Понеже никакъв полъх не докосваше задушния въздух, лесно беше да се разбере, че дъждът започва да шумоли в гъсталака.
Шумоленето се увеличаваше всеки миг и след известно време децата видяха по листата да,се стичат дъждовни капки, които от блясъка на огъня приличаха на розови бисери. Както Кали предсказа, започваше проливен дъжд. Шумоленето се превърна в шум. Падаха все повече капки, докато накрая през гъсталака започнаха да се стичат цели струи вода.
Огънят потъмня. Напразно Кали хвърляше върху него цели наръчи дърва. Мокрите клони само пушеха отгоре, а отдолу свистяха въглените и пламъкът, едва въззел се, отново угасваше.
— Когато пороят залее огъня, ще ни предпази зерибата — каза Стас, за да успокои Нели.
След това въведе момичето в палатката, уви я с одеялото и излезе бързо, защото, кратките прекъснати ревове се чуха отново. Този път те се обадиха много по-близо и в тях сякаш прозвуча радост.
Проливният дъжд се усилваше с всеки миг. Той барабанеше и плющеше по твърдите листа на набака. Ако огънят не беше под прикритието на клоните, веднага щеше да угасне, а сега от него се вдигаше дим, сред който просветваха тесни, синкави пламъчета. Кали се призна за победен и не добавяше повече вършини. Затова пък, като преметна въжето около дървото, той започна да се катери с негова помощ високо по дънера.
— Какво правиш? — извика Стас.
— Кали се качва на дърво.
— Защо? — кресна момчето, възмутено от егоизма на негъра.
Ярка ослепителна светкавица раздра тъмнината, а внезапен гръм, който разтърси небето и джунглата, заглуши отговора на Кали. В същото време задуха вятър, разтърси клоните на дървото, за миг помете огнището, грабна разжарените още под пепелта въглени и заедно със сноп от искри ги понесе към джунглата.
Непрогледен мрак обхвана за кратко време бивака. Страшната тропическа буря се разрази по земята и в небесата. Гръм след гръм, светкавица след светкавица. Кървавите спирали на гръмотевиците разкъсваха черното като креп небе. Върху близките скали се появи някаква страшна, синкава топка, която се търкаляше известно време покрай прулома, след това избухна с ослепителна светлина и се пръсна със страшен трясък, сякаш скалите се превърнаха на прах от сътресението.