Имаше опашка. Беше между последните и най-лошо почистен. Някои обаче изобщо не си сваляха грима, смятаха, че е „по-звездно“ да излязат така, с небрежно преметнато копринено шалче и да вземат метрото.
— Утре ще идвате ли? — попита той съседа си.
— Вероятно — каза другият.
— Днес не беше зле.
— Нищо не беше готово. Можеше да върви много по-бързо.
— Мислите ли, че утре ще свърши?
— Не преди понеделник… — прецени другият. — Само по-бързо да се омитаме!
— Другаде ли ще бъдете статист? — попита статистът.
— Не, тук съм статист, защото директорът на продукцията, с когото се познавам, ме помоли. Другата седмица отивам на село, тук наблизо, да играя ролята на шеф на банда по време на окупацията. Това вече е роля!
— Смятам, че да си статист е забавно. Като си помисля какво беше преди шест години, започнах като момче за всичко в кантората на „Дюпомпие“7 и по цял ден…
— Аз пък мисля, че много повече си струва да си момче за всичко в кантора, отколкото да искаш да останеш цял живот статист — отговори неговият събеседник, — а и е много трудно да „изплуваш“, ако нямаш нещо в себе си — прибави той скромно.
После, тъй като му дойде редът, влезе, а статистът изчака, платиха и на него и той излезе от студията, за да вземе метрото.
Прибра се вкъщи, изяде парче хляб с две захарни бучки, пи вода от чешмата, преброи богатството си и пресметна колко дни би трябвало да яде хляб и захар, за да си купи кларнет, направи друга сметка за ударни инструменти, бяло трикотажно сако, шал, куфарче от свинска кожа и вратовръзка на вертикални райета, каквато носеше един тип от студиото, а после си легна и заспа, като нави будилника, за да няма опасност да закъснее.
IХ
— Нали разбирате — каза Коко Пури на диригента и му стисна ръката, — за вас е отлична реклама. Ще се знае, че това е вашият състав, този филм е касов, ще има успех, ето защо не трябва да държите сметка, че се плаща толкова малко, той ви дава нематериални облаги, които за вас са доста сериозни, нали?
— Да — отвърна диригентът, — в крайна сметка така ще бъде по-достойно, а филмът ще ни направи добра реклама.
— Точно така… Изобщо няма да приличате на онези нещастни оркестри, които не могат да изсвирят и един суинг… защото плейбекът е записан с отлични музиканти.
— Няма да скрия от вас — каза диригентът, — че въобще не ми пука за рекламата. Защото групата е сформирана за момента и двама дори не свирят, но в края на краищата…
— Няма значение, ще видите, от това ще имате само полза. Сега ви напускам… Тази сутрин не мога да остана…
— Разберете ме правилно — каза Жозеф дьо Маргуя.
Отново бяха на терена, всеки на мястото си, готови да свирят.
— Аз искам да стане смешно. Трябва да накарате Жизел и Робер да танцуват под звуците на бесен суинг, правете каквото искате, гримаси, все едно какво, но да изглеждате весели, и не се страхувайте, натиснете педала. Това е краят на вечерта, всички са се развихрили и вие си правите кефа.
— Така ли? — каза Доди и разроши косата си.
— Това е! — потвърди Маргуя. — Много добре, а пък вие размахвате тромпета на всички страни… Вижте… елате… госпожо…
Той направи знак на една очарователна статистка на около петдесет лазарника.
— Вие ставате, идвате и награбвате господина, не се притеснявайте, дори му вземете тромпета и духнете…
Диригентът пребледня.
— Момчета — подхвърли той на своите авери, които се пръскаха от смях, — ще поискам допълнителен хонорар за танцьорите…
Патрик Вернон се задуши в саксофона и оттам излезе странен звук.
Статистът, застанал до подиума, ги гледаше със завист.
— Ще се получи хубав кадър! — каза той на диригента.
— Това ми напомня младостта — отвърна диригентът, — когато бях на петнайсет години, танцувах пак така… но тогава ми беше забавно.
— Преди шест години, при „Дюпомпие“, където бях момче за всичко — каза статистът, — имаше бал…
— О! — възкликна диригентът. — Това е много скоро. За мен, десет години има оттогава. Но все пак тая може, дори и отдалеч, да ми бъде майка или по-скоро голямата сестра на майка ми.
— Казва се леля — уточни гримьорът, беше дошъл да поправи нечий грим.
— Кажете — подметна диригентът на Маргуя, за да промени тази твърде конкретна тема, — можете ли да ни пуснете плейбека?… Знаете ли, никога не сме го чували…
— Ще имате време да го чуете, докато свършим снимките — увери го Маргуя. — Пуснете плейбека — нареди той на тонтехника, седнал в ъгъла до един допотопен механизъм, задвижван чрез удари с пневматичен чук.