— Може би не е задължително да разбират? — предпазливо я прекъсна Ераст Петрович, спрял насред път вилицата с омлета си. — То си е ваша лична работа.
— Не и не, аз няма тайно да се срещам с потисник. Само това остава, да ме сметнат за доносничка! И да не си посмял да ми говориш на „вие“.
— Добре — кротко се съгласи Фандорин. — За барикадата разбрах. Но повече няма да стреляш по мен, нали?
Есфир си намаза хлебчето с конфитюр (малинов, чудесен, от „Сандърс“) — изпитваше направо зверски апетит.
— Ще видим — и продължи с пълна уста: — Ще идвам при теб. Ти при мен няма да идваш. Ще ми разпъдиш всички приятели. А и папахен с мамахен ще си въобразят, че съм си хванала бленувания кандидат.
Не успяха да изяснят всичко докрай, защото иззвъня телефонът. Докато слушаше невидимия си събеседник, Фандорин угрижено се навъси.
— Добре, Станислав Филипович. Елате след пет минути. Ще съм готов.
Извини се, каза, че спешно го търсят, и отиде да си облече сюртука.
След пет минути (Есфир погледна през прозореца) пред вратите спря шейна с двама синьошинелковци. Единият остана вътре, другият, строен и напет, се затича към къщата, придържайки сабята. Есфир надникна в антрето и видя напетия жандармерист до Фандорин, който си обличаше палтото. Симпатичното офицерче с поруменяла от студа физиономия и смешни засукани мустачки леко се поклони и я парна с любопитен поглед. Есфир студено кимна на Фандорин за сбогом и им обърна гръб.
— … Невероятна скорост — превъзбуден разказваше по пътя Сверчински. — За вчерашния арест с ваше участие съм осведомен. Поздравявам ви. Но още с влака в дванайсет от Петербург да пристигне лично Пожарски! Заместник-директор на Департамента на полицията, държи цялото политическо разузнаване. Голяма клечка, бързо напредва! Вече е царски адютант. Значи веднага е потеглил, щом е получил телеграмата на Тайната полиция. Виждате ли какво значение има разследването за висшестоящите!
— Откъде знаете за п-пристигането му?
— Тоест как? — обиди се Сверчински. — Имам по двайсет души дежурни на всяка гара. Да не би да не познават Пожарски? Проследили са го как е взел файтон и е казал да пътува към „Гнездниковски“. Телефонираха ми, а аз веднага на вас. Със сигурност иска да ни отнеме лаврите, затуй е долетял с такава скорост! Ераст Петрович скептично поклати глава. Едно, че познаваше и по-големи столични звезди, второ — при вчерашното държане на арестувания царският адютант надали можеше да разчита на лесен успех.
От „Малая Никитская“ до „Болшой Гнездниковски“ беше много по-близо, отколкото от Николаевската гара, така че пристигнаха в Тайната полиция преди високопоставения гост. При това дори натриха носа на Бурляев, който изобщо не знаеше още за идването на началството.
Тъкмо седнаха петимата — Ераст Петрович, Бурляев, Сверчински, Зубцов и Смолянинов — да обсъдят общата си позиция, и се появи самият заместник-директор.
Влезе длъгнест слаб господин на доста млада възраст. Астраганен калпак, английско палто, жълта чанта в ръка. Но още в първия миг лицето му приковаваше вниманието и задържаше погледа: стеснен в слепоочието продълговат череп, орлов нос, скосена брадичка, светла коса, черни подвижни очи. Грозновато, дори уродливо, лицето му имаше рядката особеност да предизвиква първо неприязън, но печелеше при по-дълго вглеждане.
А всички дълго разглеждаха новодошлия. Сверчински, Бурляев, Смолянинов и Зубцов скочиха прави, двамата последни дори се опънаха мирно. Ераст Петрович като старши по чин остана седнал.
Човекът с интересното лице се задържа на вратата и огледа на свой ред московчаните, а след паузата изведнъж произнесе гръмко и тържествено:
— Чиновник от Петербург, пристигнал по височайше пълномощие, настоявам незабавно да се явите — засмя се и се поправи: — Тоест аз самият се явих при вас и настоявам само за едно: чаша силно кафе. Знаете ли, господа, не мога да спя във влак. От друсането на вагона мозъкът ми щрака и мисловният процес не ще да се изключи. Вие със сигурност сте господин Фандорин — леко се поклони пред статския съветник. — Вие сте Сверчински, вие — Бурляев. А вие? — въпросително погледна Смолянинов и Зубцов.
Двамата се представиха, новопристигналият изгледа последния с особен интерес.
— А, знам ви, Сергей Виталиевич, знам. Чел съм докладните ви. Много смислени.
Зубцов се изчерви.
— Съдейки по вниманието, с което ме удостоиха вашите агенти на гарата, съм разконспириран. Но все пак: Пожарски, Глеб Георгиевич, много ми е приятно. В нашия род от триста години сме все Глеб и Георгий — на Глеб Муромски17 и Георгий Победоносец, нашите покровители. Дето има една приказка, традиция от векове. И така. Господин министърът ми възложи лично да оглавя разследването във връзка с убийството на генерал-адютант Храпов. От нас, господа, се чакат бързи резултати. Необходимо е извънредно усърдие, особено от ваша страна — Пожарски специално наблегна на последните думи и направи пауза, та московчаните изцяло да осъзнаят смисъла им. — Няма време, господа, всяка минута е безценна. Нощес, когато дойде телеграмата, за щастие си бях в кабинета. Стегнах тази чанта, грабнах си куфара — той винаги ми е подреден за случай на неочаквано пътуване, и хванах влака. Сега — десет минути за кафе и същевременно ще изслушам идеите ви. После ще си поговоря със задържания.
17
Най-големият син на Владимир I — Святополк I — нарежда убийството на тримата си братя, за да завладее териториите им. Глеб (? — 1015) заедно с брат си Борис са известни източноправославни светци, канонизирани от руската църква. — Б.пр.