Грин изчака ефектната двойка да излезе на гаровия площад при стоянката на файтоните и бавно потегли подире им.
Приближи се отзад, попита:
— Жули, какво търсите тук?
Коза рязко се обърна, без да вади ръце от джобовете. Позна го, леко кимна.
Но за Жули сдържаността бе непозната дума. Свежото й личице светна в радостна усмивка.
— Гринчик, миличък, здравейте! — възкликна тя, хвърли му се на врата и шумно го целуна по бузата. — Как се радвам да ви видя! — и шепнешком: — Така се гордея с вас, така се безпокоя. Знаете ли, че вече сте най-главният герой за мен!
Коза иронично кривна устна:
— Не исках да я взимам. Казах й, че идвам по работа, не на разходка. Ама разбира ли от дума.
Наистина беше трудно човек да й се противопостави. Наумеше ли си нещо, тя връхлиташе като смерч, омайваше с парфюмено ухание, сипеше милиони думи, едновременно настояваше, обръщаше на смях, молеше, заплашваше, а в лудешките й сини очи бляскаха дяволски искрици. На една изложба в Париж Грин видя портрет на някаква актриса, рисуван от модния художник Реноар21. Все едно Жули му беше позирала — същата без разлика.
По-добре Коза да беше дошъл сам да свършат работата, но Грин й се зарадва. И понеже радостта му беше неправилна, сбърчи вежди и каза по-строго от необходимото:
— Жалко. Поне не ни пречете.
— Че кога съм пречила? — наду устенца Жули. — Ще съм тиха като мишчица. Ни ще ме видите, ни ще ме чуете. Къде отиваме? В квартирата или на хотел? Трябва да взема вана и да се пооправя. Сигурно изглеждам ужасно.
Не изглеждаше никак ужасно и тя си го знаеше. Затова Грин й обърна гръб и с жест повика файтон:
— Хотел „Бристол“.
— Защо да не може, може. Още днес. Стига да имате десетина апаши — лениво провлачи Коза, полирайки ноктите си с направен маникюр.
Тази преднамерена леност явно се смяташе за висш бандитски шик.
— Днес ли? — не повярва на ушите си Грин. — Сигурен ли сте?
Специалистът невъзмутимо сви рамене:
— Коза не си чеше езика. Ще приберем поне половин милион.
— Къде? Как?
Плячкаджията се усмихна и Грин изведнъж разбра какво беше харесала Жули у това самодоволно конте: с широката белозъба усмивка мургавото лице на Коза стана момчешки смело и безгрижно.
— „Къде“ ще кажа после. И „как“ също. Първо трябва да ида да поогледам. В Москва съм си заплюл две симпатични адресчета: ковчежничеството на военното окръжие и експедиторската служба за държавни книжа. Ще си избера. И на двете места човек може да удари кьоравото, стига да не се страхува от кръв. Охраната е голяма, но иначе никак не е трудно.
— Без кръв не става ли? — попита Жули.
Тя вече беше облякла ален копринен халат и си беше разпуснала косата, но още не беше стигнала до банята. Стаята, запазена за Грин, не й хареса — стовариха куфарите в апартамента „лукс“ на първия етаж. Нейна работа. Грин не разбираше какво толкова намират хората в разкоша, но прощаваше подобна слабост.
— Без кръв се крадат само ябълки — небрежно подметна Коза и се надигна. — Моят дял е една трета. Отиваме довечера. Ако е в ковчежничеството — в пет и половина. Ако от експедиторската служба днес имат доставка — в пет. Дайте знак на вашите да се съберат в квартирата. Ще ни трябват револвери, бомби. И шейна — лека, американка. Плазовете да се смажат с мас. И конят, естествено, да е бърз като птица. Чакайте ме тук. След около три часа се връщам. Когато Коза излезе, а Жули отиде да се къпе, Грин завъртя ръчката на стенния „ериксон“ и помоли хотелската телефонистка да го свърже с абонат 38–34. След спешната евакуация от „Остоженка“ успя да накара все пак Иглата да му даде номера си — връзката чрез „пощенската кутия“ беше прекалено туткава за сегашната ситуация.
Чу женски глас и каза:
— Аз съм.
— Добър ден, господин Сиверс — отвърна Иглата с уговореното име.
— Днес ще пращаме стоката. Партидата е голяма, ще ми трябват всичките ви служители. Незабавно да тръгват към службата и да чакат там. Да си вземат и всички инструменти — пълен комплект. Освен това ще ни трябва шейна. Бърза и лека.
— Всичко ми е ясно. Веднага ще уредя — гласът й трепна от вълнение. — Господин Сиверс, много ви моля… Не може ли и аз да участвам? Ще ви бъда от полза…
21
Вероятно прочутият „Портрет на актрисата Жана Самари“, с който Реноар участва в „Салон 1879“. — Б.пр.