Грин помълча, загледан сърдито през прозореца. Трябваше да й откаже така, че да не я обиди.
— Няма нужда — каза накрая. — Хората са предостатъчно, а вие ще сте по-полезна, ако…
Не можа да довърши, защото в същия миг две горещи голи ръце нежно обхванаха изотзад шията му. Едната разкопча яката и се плъзна под ризата му, другата го погали по бузата. По врата го погъделичка топъл дъх, а после го опари докосване на нежни устни.
— Не чувам! — изпищя в ухото му тънко гласче. — Господин Сиверс, не ви чувам!
Ръката под ризата му взе да върши неща, от които дъхът му секна.
— … Ако сте на телефона — едва изговори той.
— Но нали ви помолих! Нали ви казах, че имам всички необходими умения! — не мирясваше слушалката.
А в другото ухо нисък гърлен глас му шепнеше:
— Хайде, Гринчик, миличък…
— Из… изпълнете нареждането — измънка Грин и приключи разговора.
Обърна се. Видя нещо розово, сияйно, пламенно, от което здравата му стоманена обшивка се пропука. Пукнатината бързо се разклони, ширна се, от нея плисна всичко отдавна забравено и скрито и парализира разума и волята му.
Инструктажът започна в два и половина.
В квартирата на адвоката, който в момента пледираше на прословутия процес за хусаря, застрелял от нещастна любов вятърничава актриса, се беше събрала голяма компания: единайсет мъже и една жена. Говореше един, всички други слушаха, и то така внимателно, че дори професор Ключевски22 би му завидял.
Присъстващите седяха в полукръг покрай трите стени в адвокатския кабинет, а на четвъртата стена висеше забоден с карфици картон, по който инструкторът чертаеше с въглен квадрати, кръгове и стрелки.
Грин вече беше запознат с плана на акцията — Коза му го беше разказал по пътя от хотела, — затова сега гледаше повече слушателите, отколкото схемата. Диспозицията беше ясна и проста, но дали всичко това ще се осъществи зависеше само от изпълнителите, повечето от които досега не бяха участвали в екс и не бяха чували как свистят куршумите.
Можеше да разчита най-вече на Емеля, Рахмет и на самия Коз. Червенушката ще е всеотдаен, но още е млад-зелен, не е помирисвал барут. А какво представляват шестте момчета от московския боен отряд, изобщо не е ясно.
Гвоздея, работник в Гужоновския завод, и Марат — студент медик — Грин беше видял в чайната на „Маросейка“. Там се проявиха само с това, че от усърдие и липса на опит направо се бяха втренчили в Рахмет и така се издадоха. Останалите четирима: Арсений, Бобъра, Шварц и Нобел (последните двама, студенти по химия, си бяха избрали за прякори имената на създателите на барута и динамита) — изглеждаха съвсем като хлапета. А ще си имат работа с опитни охранители. Дано не изпозастрелят цялата тази детска градина.
В ъгъла, старателно свила вежди, седеше Жули, която нямаше никаква работа тук. Грин я погледна и почувства, че се изчервява, а подобно нещо не му се беше случвало от десетина години. С усилие на волята той потисна по-надълбоко жарките спомени за днешното събитие с цел да ги анализира по-късно. Самоуважението му и здравата защитна обшивка бяха пострадали сериозно, но тя сигурно ще може да се възстанови. Само трябва да измисли как. Не сега. После.
Погледна Коза — не виновно, а преценяващо. Как ли би постъпил специалистът, ако научеше? Ясно е, че акцията щеше да се провали, защото от гледна точка на криминалния морал Грин жестоко го е засегнал. И там е главната опасност, каза си Грин, но погледна пак жената и внезапно се усъмни: така ли е? Главната опасност, разбира се, е тя.
Жули с лекота сломи стоманената воля и желязната дисциплина. Тя беше самият живот, който, както се знае, е по-силен от всякакви правила и догми. Тревата прораства през асфалт, водата пробива скали, жената размеква и най-твърдото сърце. Особено такава жена.
Грешка беше да допускат Жули до революцията. Радостните розови приятелки, даряващи щастлива наслада, не са за кръстоносците на революцията. За тях са стоманеносивите амазонки, те са техни спътнички. Такива като Иглата.
Тя трябваше да е тук, а не Жули, която само разсейва мъжете с пъстрата си перушина. Но Иглата е обидена, довела е хората и си е отишла, без да изчака Грин. Сам си е виновен — държа се лошо с нея по телефона.
— Ама какво бърчите чела? — усмихна се Коза и обърса зацапаните си ръце в черния английски вълнен панталон, очевидно скъп. — Не се вкисвай, революцийо. Обирът е апашорска работа, той не обича намусените. Иска веселие, дързост. А който гушне босилека — така му било писано. За млад човек е сладост да умре. Страх ги е старите и болните, а за нашего брата е все едно да гаврътне чаша спирт в мразовит ден — парва те, после те отпуска. Вие, глупчовци, почти нищо няма да правите, всичко ще извъртим ние с Грин. И после — обърна се той вече към Грин — хвърляме тафиросаното на шейната и отпердашваме до странноприемница „Индия“, където ще ни чака Жулиета. Там е чаршия, пазарно място, никой няма да ни киризи стоката. Докато препуска конят, върху чувалите с държавни печати трябва да нахлузим наши си обикновени торби — кой ще ти разбере, че не караме бахар, ами шестстотин хилки. В стаята веднага сядаме да делкаме. Разбрали сме се: две на мен, четири за вас. И адио до нескив. С тая плячка Коза ще си отживее — той намигна на Жули. — Цепим към Варшава, после Париж, от Париж — където ти кефне.
22
Виден руски историк (1841–1911), последното издание на трудовете му през 1987–1990 г. обхваща 9 тома. От 1882 г. професор в Московския университет и в Московската духовна академия, главен лектор също така в Александровската военна школа и във висшите женски курсове, изключително популярен сред студентската младеж. — Б.пр.