— Ераст Петрович! — ентусиазира се Глеб Георгиевич. — Браво, че сте тук! Заповядайте — той остави списанието и чистосърдечно се усмихна: — Сърдите ми се, че ви изместих от случая, нали? Разбирам ви, и аз щях да съм недоволен на ваше място. Но — височайша заповед, нищо не мога да направя. Съжалявам само, че съм лишен от възможността да се възползвам от прословутия ви аналитичен талант, за който толкова много съм чувал. Не посмях да ви възложа нищо, защото не съм ви началство, но си признавам, твърде много разчитам, че ще постигнете успех и самостоятелно. Кажете сега, имате ли резултат?
— Какъв резултат, след като всички възможни нишки са у вас? — престорено равнодушно сви рамене Фандорин. — Ала и тук май нищо ново?
Князът уверено заяви:
— Проверяват Гвидон. Това е много добре. Той вече е намразил бившите си другари, защото ги е предал. А сега от нерви ще го обземе най-люта ненавист. Познавам човешката природа. Особено същината на предателството, това ми е професионално задължение.
— И к-какво, предателството винаги една и съща картинка ли представлява? — попита статският съветник, неволно заинтригуван от темата.
— В никакъв случай, то е безкрайно разнообразно. Имаме предателство от страх, предателство от обида, предателство от любов, предателство от честолюбие и още какви ли не причини, включително предателство от благодарност.
— От б-благодарност?
— Именно. Ще ви разкажа един случай от моята практика — Пожарски извади от табакерата тънка цигара, запали, дръпна сладко. — Измежду най-добрите ми агенти имаше една мила, простодушна, безкористна старица. Самата доброта. Обожаваше единствения си син, а момчето — младо и глупаво — се оказа замесено в една история направо за каторгата. Тя идва при мен, умолява ме, плаче, разказва ми целия си живот. И аз бях по-млад, по-мекосърдечен от сега — та я съжалих. Между нас казано, дори се наложи да извърша длъжностно престъпление — премахнах от досието някои документи. Накратко казано, момчето излезе на свобода, отърва се само с бащинско назидание от моя страна, което впрочем изобщо не го впечатли. Пак се свърза с революционерите, пак му отпусна края. И какво става? Майка му, обзета от огромна благодарност към мен, оттогава взе да ми носи най-ценни сведения. Другарите на сина й отдавна я знаеха като гостоприемна домакиня, никак не се притесняваха от безобидната бабичка и пред нея водеха най-откровени разговори. Тя си записваше всичко, за да не забрави, и ми носеше листчетата. Веднъж донесението й беше на гърба на една кулинарна рецепта. Наистина, дето е казано, правете добро и ще ви бъде наградата голяма.
Ераст Петрович изслуша поучителната история с надигащ се яд, накрая не издържа и попита:
— Глеб Георгиевич, а не е ли г-гадно? Да подтиквате майката да пише доноси срещу собствения си син?
Пожарски не отвърна веднага, а когато заговори, тонът му от шеговит стана сериозен и малко уморен.
— Вие, господин Фандорин, правите впечатление на умен, зрял човек. Нима като вчерашното розовобузесто офицерче не разбирате, че сега не можем да сме чистофайници? Нима не виждате, че се води съвсем истинска война?
— Виждам, разбира се, виждам — разпали се статският съветник. — Но и войната си има правила. А за шпионаж с използване на вероломни методи по време на война се увисва на бесилото.
— В тази война правилата не действат — не по-малко убедено му възрази князът. — Не воюват две европейски държави. Не, Ераст Петрович. Това е дивата вечна битка на реда с хаоса, на Запада с Изтока, на християнското рицарство с Мамаевите орди. На тази война не се изпращат парламентьори, не се подписват конвенции, няма прошка на юнашко доверие. Тук по най-жесток азиатски начин се налива разтопено олово в гръкляна, дерат се кожи и се избиват младенци. Чували сте как е залят със сярна киселина агент Шверубович, нали? А за убийството на генерал Фон Гейнкел? Взривиха цялата му къща, а в нея освен самия генерал — голям мръсник между другото — били жена му, трите деца и слугите. Оцеля само най-малката му дъщеря, на седем години, взривната вълна я изхвърлила през балкона. Със строшен гръбнак и премазан крак, така че се наложи да й го отрежат. Как ви се харесва такава война?
— И вие, закрилник на обществото, сте готов да воювате по подобен начин? Да отговаряте със същите методи? — потресе се Фандорин.
— Ами как, да капитулираме ли? Та побеснелите тълпи да палят къщите и да набучват на вили най-свестните хора на Русия? Доморасли робеспиеровци да давят в кръв градовете? Държавата ни да стане плашило за човечеството и да се катурне триста години назад? Ераст Петрович, не си падам по патетиката, но едно ще ви кажа. Ние сме тънката преграда, която спира тъпата злобна стихия. Ако помете нашата преграда, повече нищо не може да я спре. Зад нас няма никого. Само дами с шапки, бабички с бонета, тургеневски госпожички и момченца с моряшки блузки — малък достопочтен свят, пръкнал се в скитските простори преди няма и сто години благодарение на идеализма на Александър Благословени24 — князът прекъсна страстното си слово, явно самият той смутен от неочакваната си разпаленост, и внезапно смени темата: — Впрочем за методите… Ераст Петрович, драги, защо ми вкарахте в леглото онзи хермафродит?
24
Александър I, руски император от 1801 до 1825 г., умерено либерален реформатор в началото на управлението си. Колкото до „скитските простори“, ако се имат предвид буквално древните племена в Северното причерноморие, земите им влизат в територията на Руската империя още по времето на Екатерина Велика. — Б.пр.