Грин слушаше Емеля, а гледаше Червенушката, необичайно тих и нажален. Седеше на торбата с парите, подпрял глава. Физиономията му нещастна, очите му насълзени.
— Няма нищо — успокои го Грин, — направили сте всичко както трябва. А че не стана — не е ваша вината. Утре ще измисля нещо друго.
— Исках да викна, но не успях — изхлипа Червенушката, все така забил очи надолу. — Не, не е вярно. Обърках се. Страх ме беше, че ако викна, ще издам Емеля. Втората камбана вече би. А Емеля отстрани не виждаше…
— Какво не съм видял? — учуди се Емеля. — Няма как да е излязъл. Когато минавах покрай прозореца, погледнах странично — синият мундир си беше там.
— Той си беше там, но точно ти мина, и в дежурната стая влязоха хора. Някаква дама и с нея момче, гимназист на вид. Към пети гимназиален клас.
— Това ли било… — намръщи се Емеля. — Жалко за момчето. Но ти правилно, че не си викнал. Все едно щях да пусна бомбата, само че по-трудно щях да изчезна.
Червенушката смаян вдигна мокри очи:
— Как все едно? Той нямаше нищо общо…
— Но нашите госпожици имаха — твърдо му отговори Емеля. — Ако с теб се бяхме забавили, агентурата щеше да ги спипа с парите и всичко отиваше по дяволите! Тогава значи Арсений напразно е загинал, Жули с Иглата загазват за тоя дето духа и нашите в Одеса няма да отърват бесилото.
Грин отиде при момчето, непохватно сложи ръка на рамото му и се опита човешки да му обясни нещо, за което много беше мислил.
— Разбери. Това е война. Ние воюваме. Там, от другата страна, са всякакви хора. Има добри, умни, свестни. Но са с униформи, значи са врагове. Все ни повтарят: Бородино, Бородино. Кажи ми, чичо. — Нали го помниш. Там са стреляли, не са се замисляли кой добър, кой лош. Французин ли е — гръмни го. — Зад нас Москва е27. А в момента враговете ни са по-гадни от някакви си французи. Не можем да ги жалим. Тоест можем и дори трябва, но не сега. После. Първо да победим, след това ще жалим.
В главата му всичко звучеше убедително, изречено на глас — не съвсем.
Червенушката възкликна:
— За войната разбирам. И за враговете. Те обесиха баща ми, унищожиха майка ми. Но гимназистът с майка си какво са виновни? По време на война нали не се избиват мирни граждани?
— Нарочно — не. Но когато оръдието стреля, знаеш ли къде ще гръмне. Може да уцели нечий дом. Жалко, че е така, лошо — но това е война — Грин стисна юмрук да си помогне думите му да не излизат толкова накъсани, че момчето нищо няма да разбере. — Те жалят ли нашите мирни хора? При нас е станало по грешка, не нарочно. Казваш за майка си. Защо са я съсипали в затвора? Задето е обичала баща ти. А те какво правят всеки ден, и то години, векове, с народа? Обират го, унищожават го с глад, унижават го, тикат го в свинщината.
На това Червенушката нищо не отговори, но Грин разбра, че разговорът не е приключен. Добре, друг път.
— Да лягаме — каза той. — Тежък ден. Утре непременно парите да препратим. Иначе напразно всичко.
— Охохох — въздъхна Емеля и нагласи под главата си торба със сто хиляди. — Едвам набавихме проклетите мангизи, сега се чудим как да се отървем. Наистина, дето се вика, нямала си баба работа, та си купила козичка.