— Аха. Само че нищо в Телевизор никога не ме е ужиловало.
— Вярно е — казва доктор Клей и кима. — „Родът човешки не понася твърде много реалност20“.
— Това пак ли е стихотворение?
— Как позна?
— Правиш странен глас — казвам му аз. — Какво е „родът човешки“?
— Човешката раса, всички ние.
— И аз ли също?
— О, разбира се, ти си един от нас.
— И Мам.
Доктор Клей кима.
— И тя е от нас.
Ама аз имах предвид, че може да съм човек, ама съм и себе си, и Мам също. Не знам дума за нас двамовете. Стайовци?
— Тя скоро ли ще дойде да ме вземе?
— Веднага щом може — казва той. — По-приятно ли ще ти бъде да си в клиниката, а не тук с баба ти?
— С Мам в Стая Номер Седем?
Той клати глава.
— Тя е в друго крило, има нужда да бъде известно време сама.
Аз мисля, че той греши, ако аз бях болен, щях да имам нужда от Мам дори повече.
— Но пък тя работи много усилено, за да се оправи — ми казва той.
Мислех си, че човековете са или болни, или по-добре, не знаех, че има и работа.
За довиждане с доктор Клей си даваме пет горе, пет долу и пет зад гърба.
Когато съм на тоалетната, го чувам на верандата с Баба. Гласът й е два пъти по-силен от неговия.
— За Бога, говорим само за леко изгаряне и ужилване от пчела — казва тя. — Отгледала съм две деца, не ми говорете за „приемлив стандарт на грижа“.
През нощта има милион малки компютри, които си говорят за мен. Мам се е качила по бобено стъбло, а аз съм долу на земята и го тръскам ли тръскам, за да падне…
Не. Това е само сънуване.
— Хрумна ми гениална идея — казва ми Баба в ухото, навела се, ама всъщност е още в леглото.
— Хайде да отидем с колата до площадката преди закуска, така че да няма други деца.
Сенките ни са много дълги и разтегливи. Размахвам си гигантските юмруци. Баба почти сяда на една пейка, ама на нея има мокро, така че вместо това се обляга на оградата. Има малко мокро на всичко, тя казва, че е роса, която изглежда като дъжд, но не е от небето, а е нещо като пот, която се е случила през нощта. Аз рисувам лице върху пързалката.
— Не е важно дали ще си намокриш дрехите, прави каквото искаш.
— Всъщност ми е студено.
Има едно място цялото с пясък, Баба казва, че мога да седна в него и да си играя.
— Какво?
— Ъ? — казва тя.
— Какво да си играя?
— Не знам, копай в него, пренасяй го с лопатка, нещо такова.
Докосвам го, но стърже, не го искам навсякъде по мен.
— Какво ще кажеш за катерушките или пък люлките? — пита Баба.
— А ти ще дойдеш ли?
Засмива се, казва, че сигурно ще счупи нещо.
— Защо ти ще…?
— А, не нарочно, просто защото съм тежка.
Аз се качвам по малките стъпала, прав съм като момче, не като маймуна. Те са метални с груби оранжеви петна, наречени ръжда, а задържанките ми правят ръцете замръзнали. В края има малка къщичка като за елфи, сядам на масата и покривът ми е точно над главата, червен е, а масата е синя.
— Ехооо.
Подскачам, Баба е, маха през прозореца. После заобикаля до другата страна и пак ми маха. Махам и аз, на нея й харесва.
В ъгъла на масата виждам нещо да се движи, паяче е. Чудя се дали Паяк е още в Стая, дали паяжината става по-голяма и още по-голяма. Потропвам си мелодии, като на Тананик, и Мам трябва да отгатне в главата ми, повечето ги познава правилно. Когато ги потропвам на пода с обувката е различно на звук, защото е метал. На стената пише нещо, което не мога да прочета, надраскано е и има рисунка, дето мисля, че е пиш, ама е голямо колкото самия човек.
— Опитай пързалката, Джак, изглежда забавна.
Това е Баба, дето ми вика. Излизам от малката къщичка и поглеждам надолу, пързалката е сребърна с няколко дребни камъчета.
— Фиууу! Хайде, аз ще те хвана долу.
— Не, благодаря.
Има стълба от въжена мрежа като на хамака, само че увиснала, прекалено е боляща за пръстите ми. Има много тръби за висене, ако бях с повече силни ръце или ако наистина бях маймуна. Има едно място, показвам го на Баба, където сигурно крадци са отнесли стъпалата.
— Не, виж там, вместо тях има пожарникарски пилон — казва тя.
— О, да, видях го в Телевизор. Ама защо те живеят тук?
20
Елиът, Томас Стърнс. Избрани стихове. Прев. от англ. Владимир Левчев. София, Народна култура, 1993. С. 70 — бел.ред.