Обядваме в заведение, което не означава, че трябва някой да ни заведе, можем да идем когато си поискаме. Аз си вземам BLT, дето е топъл сандвич от маруля и домат с парченца бекон, скрити вътре.
Докато караме към къщата, виждам детската площадка, но нещо не й е наред, люлките са от другата страна.
— О, Джак, тази е друга — казва Баба. — Такива има във всеки град.
Много от света изглежда е повторение.
— Норийн ми казва, че си се подстригал. — Гласът на Мам е съвсем тъничък по телефона.
— Да. Но силното ми си е още тук. — Седя под Черга с телефона, само в тъмното, за да се преструвам, че Мам е с мен. — Вече се къпя във ваната сам — казвам й аз. — Ходих на люлки и познавам парите и огъня, и уличните човекове, и имам два „Дилън Копача“, и съвест, и гъбени обувки.
— Иха!
— А, да, видях и морето, в него няма ако, измамила си ме.
— Толкова много въпроси задаваше — казва Мам. — А аз нямах за всичките отговор, налагаше се някои да си измислям.
Чувам й плачещия дъх.
— Мам, можеш ли да дойдеш тук довечера?
— Още не.
— Защо не?
— Все още се опитват да ми докарат дозата, опитват се да разберат какво ми трябва.
Аз, аз й трябвам. Не може ли да го разбере?
Искам да си изям моето пад таи с Опарена лъжица, но Баба казва, че е нехигиенично.
По-късно съм във всекидневната и сърфирам по каналите, това означава да гледам всичките планети бързо като сърфист, и си чувам името, не на истинско, а в Телевизор.
— … трябва да послушат Джак.
— В известен смисъл всички ние сме Джак — казва друг мъж, седнал до голямата маса.
— Очевидно — съгласява се друг.
И те ли се казват Джак, те някои от милиона ли са?
— Детето вътре в нас, затворено в нашата лична Стая, ръководство за начинаещи — казва друг от мъжете и кима.
Не мисля, че някога съм бил в тяхната стая.
— Но пък иронията е там, че при освобождаването се оказваме сами сред множеството…
— Замаяни от сетивното претоварване на модерността — казва първият.
— Постмодерността.
Има и една жена.
— Не можем да отречем обаче, че на едно символично ниво Джак е върховната жертва — казва тя, — зазидана в основите, за да успокои духовете.
Ъ?
— Бих казал по-скоро, че по-уместният архетип в този случай е Персей — роден от зазидана девица, пуснат по водата в дървена кутия, жертвата, която се връща като герой — казва един от мъжете.
— Разбира се, както всички знаем, Каспар Хаузер21 твърди, че е бил щастлив в тъмницата си, но може би е имал предвид, че през деветнайсети век Германия е била просто една по-голяма тъмница.
— Джак поне е имал телевизия.
Друг мъж се смее:
— Културата като сянка на стената на пещерата на Платон22.
Баба влиза и веднага го изключва недоволна.
— Беше за мен — казвам й аз.
— Онези там прекалено дълго са били в колеж.
— Мам казва, че аз трябва да отида в колеж.
Баба върти очи.
— Всичко с времето си. Сега жама и зъби.
Чете ми „Палавото зайче“, но тази вечер не ми харесва. Все си мисля дали майката зайка не е избягала и не се е скрила, та малкото зайче да не е можало да я намери.
Баба ще ми купува футболна топка, много е вълнуващо. Отивам и гледам пластмасов човек с черен гумен костюм и плавници, после виждам голяма купчина куфари всякакви цветове, розово и зелено, и синьо, после ескалатор. Стъпвам само за секунда, но не мога да се върна горе, запраща ме надолу надолу надолу и е най-якото нещо, а също и страшно, то е якашно, което е дума-сандвич, на Мам щеше да й хареса. В края трябва да скоча настрани, не знам как да се върна горе при Баба. Броя си зъбите пет пъти, един път ги изкарвам деветнайсет вместо двайсет. Навсякъде има знаци и все същото пише: „Остават само три седмици до Деня на майката, нима тя не заслужава най-доброто?“. Гледам чинии и печки, и столове, после съвсем се скапвам и лягам на едно легло.
Една жена казва, че не ми е позволено, така че ставам.
— Къде е майка ти, млади човече?
— Тя е в Клиниката, защото се опита да отиде в Рая рано. — Жената ме гледа и не разбира. — Аз съм бонзай.
— Какво си?
21
Каспар Хаузер е роден около 1912 година и е известен с това, че прекарва първите над петнайсет години от живота си в пълна изолация. Отгледано от настойника си, момчето прекрачва прага на дома си едва през 1928 година — бел.ред.
22
Има се предвид „Митът за пещерата“ от Платон, според който всеки човек, прикован в пещера, получава само проблясъци и сенки от живота навън — бел.ред.