Да си намерим работа
Да отидем на луната
Най-важното е да си вземем куче на име Лъки, всеки ден съм готов, ама Мам казва, че има за достатъчно неща да мисли, може би като стана на шест.
— Когато ще имам торта със свещи?
— И шест свещи — казва тя, — кълна се.
През нощта в нашето легло, дето не е Креватчо, търкам юргана, той е повече пухкавонадут от Юрганчо. Когато бях на четири, не знаех за света или мислех, че е само приказка. После Мам ми разказа за него наистина и аз си мислех, че знавах всичко. Ама сега, като съм в света през цялото време, всъщност не знам много, все съм объркан.
— Мам?
— Аха?
Тя все още си мирише на нея си, ама не гърдите й, сега те са само гърди.
— Понякога ще ли ти се да не бяхме избягвали?
Нищо не чувам. После тя казва:
— Не, никога.
— Изкривено е — казва Мам на доктор Клей, — през всичките тези години жадувах за компания. Сега обаче изглежда, че не съм съвсем готова.
Той кима, двамовете си пият димящото кафе, Мам сега го пие като възрастните, за да я държи будна. Аз още пия мляко, ама понякога е шоколадово мляко, с вкус на шоколад, ама е позволено. На пода съм и нареждам пъзел с Норийн, много е труден, с двайсет и пет парчета от един влак.
— През повечето дни… Джак ми е достатъчен.
— „Душата си избира свое общество… После — вратата захлопва23“ — това му е гласът за стихотворения.
Мам кима.
— Да, но не такава се помня.
— Трябвало е да се промените, за да оцелеете.
Норийн вдига поглед.
— Не забравяйте, че и иначе щеше да ви се наложи да се промените. Ставате на двайсет, раждате дете… нямаше да останете същата.
Мам само отпива от кафето си.
Един ден се питам дали прозорците се отварят. Опитвам онзи в банята, сещам се как работи дръжката и бутам стъклото. Страх ме е от въздуха, но съм страхмел, навеждам се и протягам ръце през него. Наполовина съм вътре, наполовина отвън, най-невероятното…
— Джак! — Мам ме издърпва целия за гърба на тениската.
— Ау!
— Това са шест етажа, ако паднеш, ще си разбиеш главата.
— Аз не падах — казвам й, — бях едновременно вътре и отвън.
— Беше едновременно и откачалка — казва тя, ама почти се усмихва.
Отивам след нея в кухнята. Тя бърка яйца в една купа за пържени филийки. Черупките са смачкани, просто ги хвърляме на боклука, чао-чао. Чудя се дали се превръщат в новите яйца.
— Ние връщаме ли се след Рая?
Мисля, че Мам не ме чува.
— Пак ли растем в кореми?
— Това се нарича прераждане. — Тя реже хляба. — Някои хора смятат, че може да се върнем като магарета или охлюви.
— Не, човекове в същите кореми. Ако аз порасна в теб пак…
Мам запалва пламъка.
— Какво точно ме питаш?
— Ще ме наречеш ли пак Джак?
Тя ме поглежда.
— Добре.
— Обещаваш ли?
— Винаги ще те наричам Джак.
Утре е Първи май, това означава, че идва лятото и ще има парад. Може да отидем само да погледаме.
— Само в света ли е Първи май? — питам аз.
Ядем гранола в купичките си върху канапето, без да накапваме.
— Какво искаш да кажеш? — пита Мам.
— И в Стая ли е Първи май?
— Сигурно, само че там няма кой да го празнува.
— Може ние.
Лъжицата й издрънчава по купата.
— Джак.
— Може ли?
— Наистина ли искаш да отидеш?
— Аха.
— Защо?
— Не знам — казвам й.
— Не ти ли харесва навън?
— Да. Не всичко.
— Но повечето неща да, нали? Повече от Стая ли ти харесва?
— Предимно. — Изяждам си всичката останала гранола и малко от на Мам, дето е оставила в купата. — Може ли някой път да се върнем?
— Не и да живеем там.
Клатя глава:
— Само на гости за една минута.
Мам си обляга брадичката на здравата ръка.
— Не мисля, че мога.
— Да, можеш. — Чакам. — Опасно ли е?
— Не, но самата идея, кара ме да се чувствам като…
Не казва като какво.
— Аз ще те държа за ръка.
Мам ме гледа.
— А може би да отидеш сам?
— Не.
23
Дикинсън, Емили. Стихове. Прев. от англ. Цветан Стоянов. София, Народна култура, 1971. С. 57 — бел.ред.