— Ей, ей, удрянето не е позволено — казвам им аз. — Бебето Исус ще се ядоса.
Онзи в жълтите гащета прасва косматия в окото.
Мам простенва, сякаш я боли:
— Трябва ли да гледаме това?
Казвам й:
— След минутка полицията ще дойде и иуу-иуу-иуу ще затворят тези лоши човекове в затвора.
— Всъщност боксът… гаден е, но е игра, може да се каже, че е позволен, ако са с онези специални ръкавици. Стига толкова, времето изтече.
— Една игра на Папагал, добре е за речниковия запас.
— Добре. — Отива и включва на Планетата на червеното канапе, където е жената с бухналата коса. Тя е шефът и задава на другите човекове въпроси, а сто други човекове и още пляскат с ръце.
Слушам супервнимателно, тя говори на мъж с един крак. Мисля, че си е загубил другия на война.
— Папагал! — виква Мам и им спира гласа с бутона.
— Най-трогателният аспект, според мен за всички зрители, най-покъртителното в това, което сте преживели… — думите ми свършват.
— Добро произношение — казва Мам. — „Трогателен“ означава тъжен.
— Пак.
— Същата програма.
— Не, различна.
Намира една с новини, която е още по-трудна.
— Папагал! — И пак спира звука.
— А с целия труден за код дебат, който все по-упорито върви по стъпките на здравната реформа, и като се имат предвид, разбира се, частичните…
— Още? — чака Мам. — Отново добре. Само че беше „трудов закон“, а не „труден за код“.
— Каква е разликата?
— „Код“ е нещо, което се слага на етикета, да речем на доматите, а „трудов закон“…
Аз се прозявам широко.
— Както и да е — ухилва се Мам и изключва Телевизор.
Мразя, когато картините изчезнат и екранът пак става само сив. Винаги ми се доплаква, но само за секунда.
Покатервам се в скута на Мам в Люлящ и си преплитаме краката. Тя е вълшебникът, превърнат в огромна сепия, а аз съм принц ДжакърДжак и накрая успявам да избягам. Правим си гъдел и скок-подскок, и криви сенки по Стена на Креватчо.
После искам Заека ДжакърДжак, той вечно играе някакви хитри номера на онзи Брат Лисан. Ляга на пътя и се преструва на умрял, Брат Лисан го подушва и казва: „По-добре да не го нося у дома, много мирише…“. Мам ме подушва навсякъде и прави разкривени физиономии, а аз се опитвам да не се смея, за да не разбере Брат Лисан, че всъщност съм жив, но винаги се разсмивам.
За песен искам смешка и тя запява:
— Червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…
— Ядат ти вкиснатите черва като пън… — пея аз.
— Ядат ти очите, ядат ти носа.
— Ядат ти и целите мръсни крака…12
Бозкам много на Креватчо, но на Мам й се спи. Пренася ме в Гардеробчо, загръща Одеялчо хубаво около шията ми, аз отново го разгръщам. Пръстите ми преминават тррр-тррр по червената линия. Бип-бип, това е Врата. Мам подскача и издава звук, мисля, че си удари главата. Притваря хубаво Гардеробчо.
Въздухът, който влиза, е леден, мисля, че е малко от Открития космос, мирише вкусно. Врата прави нейното си туп, което означава, че Стария Ник сега е вътре. Вече не ми се спи. Изправям се на колене и поглеждам през процепа, но виждам само Скринчо и Вана, и една извивка на Маса.
— Изглежда вкусно. — Гласът на Стария Ник е супердебел.
— А, просто остатъкът от тортата за рождения ден — казва Мам.
— Да ми беше напомнила, можеше да му донеса нещо. На колко стана вече, четири?
Чакам Мам да каже, но тя не.
— Пет. — Прошепвам го.
Тя обаче трябва да е чула, защото се приближава до Гардеробчо и казва „Джак“ с ядосан глас.
Стария Ник се засмива, не знаех, че може.
— То говори.
Защо казва „то“, а не „той“?
— Искаш ли да излезеш и да пробваш новите си дънки?
Това не го казва на Мам, а на мен. Гърдите ми започват да дум-дум-дум.
— Почти е заспал — казва Мам.
Не, не съм. Ще ми се да не бях прошепвал „пет“ да ме чуе, ще ми се нищо да не бях.
Нещо друго, което не чувам съвсем…
— Добре, добре — казва Стария Ник. — Може ли да хапна малко?
— Вече почти се е развалила. Ако наистина искаш…
— Не, остави, ти си шефът.