Петък означава време за Матрак. Обръщаме го отпред назад и настрани, за да не става на буци, толкова е тежък, че трябва да използвам всичките си мускули, а когато се пльосне долу, ме бутва върху Черга. Виждам кафявото петно на Матрак откогато съм излязъл от корема на Мам за пръв път. После се състезаваме да обираме прах, прах е малки невидими частици от нашата кожа, които вече не ни трябват, защото ни порастват нови, като на змии. Мам киха много високо, като оперната звезда, която веднъж чухме в Телевизор.
Приготвяме списъка с покупките, не можем да решим какво искаме за Неделно лакомство.
— Да поискаме бонбони — казвам аз. — Дори не шоколад. Някакви бонбони, които никога досега не сме яли.
— Някакви много лепкави, та зъбите ти да станат като моите?
Не обичам, когато Мам прави сарказъм.
Сега четем изречения от книги без картинки, тази е „Колибата“ със страшна къща и много бял сняг.
— „Оттогава — чета аз — «се мотаем заедно», както казват днешните хлапета, сядаме на по чаша кафе — всъщност аз пия китайски чай, много горещ, със соя“13.
— Отлично — похвалва ме Мам, — „соя“ се римува с „тоя“.
Човековете в книгите и Телевизор все са жадни, пият бира и сок, и шампанско, и латета, и всякакви течности, понякога, когато са щастливи, си чукат чашите едни на други, ама без да ги чупят. Прочитам изречението пак, но още е объркващо.
— Кой е „него“ и кой е „с него“, деца ли са?
— Хмм — казва Мам и чете през рамото ми. — Мисля, че „децата“ означава децата по принцип.
— Какво значи „по принцип“?
— Много деца.
Опитвам се да ги видя, многото, как си играят заедно.
— Истински човекове ли?
Мам не отговаря една минута, после:
— Мда — но много тихо. Значи всичко, което каза, е вярно.
Белезите са си още на шията й, чудя се дали някога ще изчезнат.
През нощта светка, това ме буди в Креватчо. Лампа светната, броя до пет. Лампа изгасната, броя едно. Лампа светната, броя до две. Лампа изгасната, броя две. Издавам едно пъшкане.
— Само още малко. — Продължава да зяпа Прозорче, което е напълно черно.
До Врата няма торба с боклук, това означава, че сигурно е бил тук, докато съм спял.
— Моля те, Мам.
— Още една минутка.
— Боли ми очите.
Тя се привежда над Креватчо и ме целува до устата, издърпва Юрганчо върху лицето ми. Светлината пак блести, ама по-тъмно.
След малко се връща в Креватчо и ми дава да бозна малко, за да заспя.
В събота Мам ми прави три плитки за по-различно, много е странно. Въртя лице, за да си го удрям в тях.
Тази сутрин не гледам Анимационната планета. Избирам малко от градинарската, за фитнеса и новините, а за всичко, което виждам, питам: „Мам, това истинско ли е?“, а тя казва: „Аха“, освен за едно нещо в един филм с върколаци и жена, която се пръсва като балон, което било просто специални ефекти, това означава рисуване на компютър.
Обедът е консерва нахут с къри, а също и ориз.
Иска ми се да правя суперсилно Викане, но не може през уикенда.
По-голямата част от следобеда играем на Плетеница. Можем да правим Свещи и Каре, и Ясла, и Игли за плетене, упражняваме се и за Скорпион, само че пръстите на Мам накрая все се оплитат.
Вечерята е минипици, по една на всеки плюс една да си разделим. После гледаме Планета, където човекове носят много накъдрени дрехи и огромни бели коси. Мам казва, че са истински, но се преструват на човекове, които са умрели преди стотици години. Нещо като игра, но не ми звучи много забавно.
Тя изключва Телевизор и подушва във въздуха.
— Още ми мирише на къри от обеда.
— И на мен.
— Беше вкусно, но миризмата е гадна, като престои.
— Моето беше гадно и на вкус — осведомявам я аз.
Тя се смее. Белезите на шията й стават по-малки, зеленикави са и жълтеникави.
— Може ли приказка?
— Коя?
— Някоя, която не си ми разказвала преди.
Мам ми се усмихва.
— Мисля, че вече знаеш всичко, което знам и аз. „Граф Монте Кристо“?
— Нея съм я чувал милион пъти.
13
Йънг, Уилям Пол. Колибата. Прев. от англ. Валентина Атанасова-Арнаудова. Пловдив, Хермес, 2011. С. 7 — бел.ред.