— „Гълиджак в страната на лилипутите?“
— Милиарди.
— „Нелсън на остров Робен“?
— „И тогава той излязъл след двайсет и седем години и се превърнал в правителството“.
— „Златокоска“?
— Много страшна.
— Мечките просто реват срещу нея — казва Мам.
— Въпреки това.
— „Принцеса Даяна“?
— … е трябвало да си сложи колана.
— Виждаш ли, знаеш ги всичките — изпъшква Мам. — Чакай малко, има една за русалка…
— „Малката русалка“.
— Не, друга. Тази русалка си седяла една вечер на скалите и си решела косата, когато изведнъж един рибар се промъкнал и я хванал в мрежата си.
— За да я изпържи за вечеря?
— Не, не, занесъл я със себе си в колибата си и тя трябвало да се омъжи за него. Той и отнел вълшебния гребен, за да не можела никога да се върне в морето. И така, след това русалката родила дете…
— Наречено ДжакърДжак — казвам й.
— Точно така. Само че винаги когато рибарят излизал да лови риба, тя се грижела за колибата и един ден намерила къде е скрил вълшебния гребен…
— Ха-ха.
— И изтичала при скалите, и се гмурнала в морето.
— Не.
Мам ме поглежда внимателно.
— Не ти ли харесва приказката?
— Не би трябвало да си отиде.
— Няма нищо. — Тя махва сълзата от окото ми с пръст. — Забравих да ти кажа, че, разбира се, е взела и детето си, ДжакърДжак, със себе си, той бил вплетен в косата й. А когато рибарят се върнал, колибата била празна и той никога повече не ги видял.
— Той удавя ли се?
— Рибарят ли?
— Не, ДжакърДжак, под водата.
— О, не се тревожи, той е наполовина русалка, нали помниш? Може да диша и въздух, и вода. — Отива да погледне Часовник, 08:27.
Лежа в Гардеробчо цяла вечност, но не ми се доспива. Пеем песни, казваме молитви.
— Само една приспивна песничка, моля? — Избирам „Къщата, която Джак построи“, защото е най-дълга.
Гласът на Мам се прозява.
— А това е пастирът ленив и дебел…
— Който често се кара с бабата строга…
— Която дои тази крава безрога…
Открадвам бързо няколко стиха:
— Която пък рита тоз котешки враг, който ръве за врата тоз котарак, който плаши и хваща крадливата птица, който…14
Бип-бип.
Затварям уста здраво.
Първото нещо, което Стария Ник казва, не го чувам.
— Ммм, извинявай за това — казва Мам, — ядохме къри. Всъщност се чудех дали няма… — Гласът й е един писклив. — Дали няма да е възможно по някое време да сложим абсорбатор, или нещо такова?
Той не казва нищо. Мисля, че седи на Креватчо.
— Съвсем малък — добавя тя.
— Ха, страхотна идея — казва Стария Ник. — Защо да не вземат съседите да се чудят защо готвя нещо пикантно в бараката си?
Мисля, че това пак е сарказъм.
— О, извинявай — казва Мам. — Не се сетих…
— Защо направо не забия светеща неонова стрелка на покрива, като така и така ще се занимавам?
Чудя се как стрелка свети.
— Наистина съжалявам — казва Мам. — Не ми хрумна, че миризмата, че тя, че един отдушник би…
— Струва ми се, че не оценяваш колко добре си се уредила тук — казва Стария Ник. — А?
Мам мълчи.
— Над земята, естествена светлина, централен въздух, цяла класа над някои места, повярвай ми. Пресни плодове, тоалетни принадлежности, какво ли още не, щракваш с пръсти и го получаваш. Много момичета биха благодарили на съдбата за такава уредба, безопасна като къща. Особено с детето…
Това аз ли съм?
— Не се налага да се тревожиш за пияни шофьори — продължава той, — дилъри на наркотици, перверзници…
Мам го прекъсва бързо:
— Не трябваше да искам отдушник, беше тъпо, всичко е наред.
— Добре тогава.
Никой нищо не казва за малко.
Броя си зъбите, все бъркам, деветнайсет, после двайсет, после пак деветнайсет. Прехапвам си езика, докато ме заболи.
— Разбира се, има и амортизация, това си е в реда на нещата. — Гласът му е преместен, мисля, че сега е близо до Вана. — Тази мазилка се рони, ще трябва да я запълня и замажа. Виж и тук, подложката се е показала.
— Много внимаваме — казва Мам тихичко.
14
Маршак, Самуел. Плува, плува корабче: Английски детски песнички. Прев. от рус. Христо Радевски. София, Народна култура, 1959. С. 37 — бел.ред.