— Пикапът ли? Кафяв, още кара същия, все мърмори за него.
— Колко колела?
— Искам да се концентрираш върху важните неща — казва Мам.
Кимам. Ръцете й са прекалено стегнати, разхлабвам ги.
— Завърза ми очите…
— Като на Сляпа баба ли?
— Да, но не за игра. Кара ли кара, ужасена бях.
— Аз къде бях?
— Ти още не се беше случил, нали помниш?
Забравих.
— Кучето, и то ли беше в колата?
— Нямаше куче — Мам отново звучи раздразнена. — Трябва да ме оставиш да ти разкажа всичко.
— Може ли да си избера друга?
— Казвам ти какво се случи.
— Може ли „Джак Убиеца на Великани“?
— Чуй ме — казва Мам и слага ръка върху устата ми. — Той ме накара да изпия някакво лошо лекарство, за да заспя. После, когато се събудих, бях тук.
Вече е почти черно и изобщо не виждам лицето на Мам, обърнато е настрани, така че само чувам.
— Първия път като отвори вратата, аз изкрещях за помощ и той ме удари, повече не го направих.
Коремът ми е на голяма топка.
— Страх ме беше да заспя, за да не се върне — казва Мам, — но докато спях, беше единственото време, в което не плачех, така че спях по около шестнайсет часа на ден.
— Направи ли вада?
— Какво?
— Алиса изплаква цяла вада, защото не може да си спомни всичките стихотворения и числа, после се дави.
— Не, но главата ме болеше през цялото време, очите ми пареха. От миризмата на корка ми ставаше лошо.
Каква миризма?
— Побърквах се да си гледам часовника и да броя секундите. Предметите ме плашеха, сякаш ставаха ту по-големи, ту по-малки, докато ги гледах, и ако отместех поглед, започваха да се движат. Когато той накрая донесе телевизора, го оставях включен денонощно, даваха все глупави неща, помня, че имаше реклами за храна, от които направо ме заболяваше устата, така ми се прияждаше. Понякога чувах гласове от телевизора, които ми говореха разни неща.
— Като Дора ли?
Тя поклаща глава.
— Когато той беше на работа, аз се опитвах да избягам, всичко пробвах. Дни наред стоях на пръсти на масата и стържех около прозорчето, изпотроших си ноктите. Хвърлях по него всичко, което ми хрумнеше, но мрежата е толкова здрава, че дори не успях да напукам стъклото.
Прозорче е един квадрат от не толкова тъмно.
— Какво всичко?
— Големият тиган, столовете, кофата за боклук…
Иха, ще ми се да я бях видял как хвърля Боклук.
— Друг път пък изкопах дупка.
Объркан съм.
— Къде?
— Може да я докоснеш, искаш ли? Ще трябва да се поизкълчим… — Мам отхвърля Юрганчо настрана и издърпва Кашон от Подкреватчо, изръмжава леко, докато го прави. Аз се плъзгам до нея, близо сме до Яйчена змия, но да не я смачкаме. — Идеята ми дойде от „Голямото измъкване“. — Гласът и продължава да гърми до главата ми.
Спомням, това е онази история за нацисткия лагер, дето не е летен лагер с маршмелоу бонбони16, а е през зимата с милиони човекове, които пият супа от червеи. Съюзниците бутнаха портите и всички избягаха, мисля, че Съюзниците бяха ангели, какъвто е свети Петър.
— Подай пръстчета… — Мам ги издърпва. Усещам корка на Под. — Ето тук. — Изведнъж има една част, която е надолу с груби краища. В гърдите ми тупка бум-бум, никога не съм знавал, че има дупка. — Внимавай да не се порежеш. Направих я със зигзаговия нож — казва тя. — Отлепих корка, но дървото ми отне известно време. После оловният лист и изолацията бяха сравнително лесни, но знаеш ли какво открих след това?
— Страната на чудесата?
Мам издава толкова ядосан звук, че аз си удрям главата в Креватчо.
— Извинявай.
— Открих метална мрежа за ограда.
— Къде?
— Точно тук в дупката.
Ограда в дупка? Мушкам ръка надолу и още по-надолу.
— Нещо метално, стигна ли го?
— Аха. — Студено и гладко, хващам го с пръсти.
— Когато е преправял бараката — казва Мам, — сложил и един слой ограда под напречните греди на пода, в стените, че дори и в тавана, никога няма да ги пробием.
Вече сме се изкълчили навън. Седим с гърбове, опрени на Креватчо. Аз се задъхвам.
— Когато откри дупката — казва Мам, — изрева.
— Като вълк ли?
— Не, от смях. Боях се, че ще ме нарани, но тогава му се стори просто смешно.
16
Меки пухкави бонбони, първоначално използвани като лечебно средство при болно гърло. Името идва от английското название на растението бяла ружа, което някога влизало в състава им — бел.ред.