Стария Ник ми я изтръгва от ръката и я изчезва.
— Добре, това… това не ми харесва — казва мъжът. Той има малък телефон в ръката, откъде се взе? Казва: — Да, полицията, моля.
Случва се точно както каза Мам, вече сме на осем, което е полиция, аз дори не съм показал бележката или разказал за Стая, правя го наобратно. Трябва да говоря с някой все едно е човек. Започвам да казвам „Отвлякоха ме“, но излиза само на шептене, защото Стария Ник пак ме вдига, отива към пикапа, даже бяга, аз треперя на парчета, не мога да ударя, той ще…
— Записах ви номера, господине!
Това го крещи мъжът човек, на мен ли крещи? Какъв номер?
— „К“ девет три… — вика числа, защо вика числа?
Внезапно аааааа улицата ме удря в корема ръцете лицето, Стария Ник бяга, но без мен. Той ме изпусна. По-далече е с всяка секунда. Това са сигурно вълшебни числа, за да го накарат да ме изпусне.
Опитвам се да стана, но не помня как.
Звук като чудовище, пикапът е рррррррррм и идва към мен рррррррррр, ще ме смачка на улицата, не знам как къде какво… бебето плаче, никога преди не съм чувал истинско бебе да плаче…
Пикапът го няма. Просто мина покрай мен, зад ъгъла, без да спира. Чувам го за малко, после не го чувам повече.
По-високата част, това ли е тротоарът, Мам каза да се кача на него. Трябва да лазя, само че с удареното коляно. Тротоарът е цял на големи квадрати, грапави.
Ужасна миризма. Носът на кучето е точно до мен, върнало се е, за да ме сдъвче, пищя.
— Раджа! — Мъжът издърпва кучето. Клекнал е, а бебето се върти на коленето му. Вече не държи пликчето с ако. Прилича на човек в Телевизор, но по-близо и по-широко и с миризми, малко като Сапун за чинии и мента и къри заедно.
Неговата ръка, дето не държи кучето, се опитва да ме хване, но аз се търкулвам точно навреме.
— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред.
Кой е миличка? Очите му гледат моите очи, аз съм миличка. Не мога да гледам, прекалено е шантаво да ме вижда и да ми говори.
— Как се казваш?
Човековете в Телевизор никога не питат неща, освен Дора, а тя вече ми знае името.
— Можеш ли да ми кажеш името си?
Мам каза да говоря с някой, това ми е работата. Опитвам се и нищо не излиза. Облизвам си устата.
— Джак.
— Как? — Навежда се по-близо, аз се свивам на кълбо с глава в ръцете ми. — Няма нищо, никой няма да те нарани. Кажи ми името си малко по-силно.
По-лесно е, като не го гледам.
— Джак.
— Джаки?
— Джак.
— О, ясно, извинявай. Баща ти го няма вече, Джак.
За какво говори?
Бебето започва да си дърпа нещото, дето му е върху ризата, яке.
— Аз съм Аджит, между другото — казва мъжът човек, — а това е дъщеря ми… чакай, Наиша. На Джак му трябва лепенка за това ударено колянце, да видим дали… — той бърка във всички части на чантата си. — Раджа много съжалява, че те ухапа.
Кучето не изглежда да съжалява, има много остри и мръсни зъби. Да не ми е изпило кръвта като вампир?
— Не ми изглеждаш добре, Джак, да не си бил болен напоследък?
Поклащам глава.
— Мам.
— Какво?
— Мам повърна на тениската ми.
Бебето продължава да говори, само че не на език. Дърпа ушите на кучето Раджа, защо не се страхува от него?
— Извинявай, не те чух — казва мъжът Аджит.
Не казвам повече друго.
— Полицаите ще дойдат всеки момент, нали? — Обръща се към улицата да погледне, бебето Наиша плаче малко. Подскача на коляното му: „У дома при Амми17 сега, у дома в леглото“.
Сещам се за Креватчо. Топлото.
Той натиска малки бутони на телефона си и говори повече, но аз не слушам.
Искам да избягам. Но мисля, че ако помръдна, кучето Раджа ще ме ухапе и ще изпие още от кръвта ми. Седя върху една линия и част от мен е в един квадрат, а друга — в друг. Изяденият ми пръст боли и боли, и коляното боли, дясното, от него излиза кръв, където кожата се е скъсала, беше червено, но сега става черно. До стъпалото ми има остър овал, опитвам се да го взема, но е залепено, после идва в пръстите ми, листо е. Листо от истинско дърво като онова, дето беше върху Прозорче онзи ден. Поглеждам нагоре, над мен има дърво, което сигурно е пуснало листото. Огромният светъл стълб ме заслепява. Цялото голямо на небето зад него сега е черно, розовото и оранжевото са си отишли, ама къде? Въздухът се движи в лицето му, треперя, без да искам.