— Микроби — казва Мам.
Нося си обувките за лентите с велкро. Тя ми казва да ги обуя.
— От тях ми болят краката.
— Не са ти по мярка ли?
— Прекалено са тежки.
— Знам, че не си свикнал, но не можеш да се разхождаш по чорапи, ами ако стъпиш върху нещо остро.
— Няма, обещавам.
Изчаква да ги обуя. В някакъв коридор сме, но не онзи горе на стълбите, Клиниката има всякакви различни части. Не мисля, че сме били тук преди, загубихме ли се?
Мам гледа навън през нов прозорец.
— Днес можем да излезем навън и да видим например дърветата и растенията.
— Не.
— Джак…
— Искам да кажа — не, благодаря.
— Свеж въздух!
На мен ми харесва въздухът в Стая Номер Седем, Норийн ни завежда обратно там. От нашия прозорец виждаме как коли паркират и отпаркират, също гълъби, а понякога и онази котка.
По-късно отиваме да си играем с доктор Клей в друга нова стая, в която има черга с дълга коса, не като Черга, която е съвсем сплескана с шарката на вълни. Чудя се дали на Черга й липсваме, дали е все още отзад в пикапа в затвора?
Мам показва на доктор Клей домашното си, говорят още за немного интересни неща като „деперсонализация“ и „жаме вю“. После аз помагам на доктор Клей да разтовари своя сандък с играчки, най-якия на света. Той говори на мобилен телефон, който не е истински.
— Радвам се да те чуя, Джак. В момента съм в клиниката. Ти къде си?
Има пластмасов банан.
— И аз — казвам аз в него.
— Какво съвпадение. Харесва ли ти тук?
— Харесва ми беконът.
Той се смее, пак не съм разбрал, че съм казал смешка.
— И на мен ми харесва беконът. Даже прекалено много.
Как може харесването да е прекалено много?
В дъното на сандъка намирам малки кукли като куче на точки и пират, и луна, и момче с изплезен език, най-любимо ми е кучето.
— Джак, той ти задава въпрос.
Премигвам към Мам.
— Е, какво не ти харесва особено тук? — пита доктор Клей.
— Човековете, дето гледат.
— Ммм?
Това го казва много често вместо думи.
— Също внезапни неща.
— Назадни неща? Кои?
— Внезапни неща — казвам му. — Дето се случват бързо-бързо.
— А, да. „Светът е по-луд, отколкото си мислим“18.
— Ъ?
— Извинявай, един стих от стихотворение. — Доктор Клей се ухилва на Мам: — Джак, можеш ли да опишеш къде беше преди клиниката?
Той никога не е ходил в Стая, така че му разказвам всичко за всичките неща в нея, какво сме правили всеки ден и такива работи, Мам ми подсказва, ако пропусна нещо. Той има пластилин, какъвто видях в Телевизор, във всякакви цветове, прави го на топки и червеи, докато си говорим. Мушвам пръст в едно жълто и ми остава малко в нокътя, а на мен не ми харесва да е жълт.
— Не си ли получавал комплект несъхнещ „Плейдоу“ за Неделно лакомство?
— Изсъхва — тук Мам се намесва. — Замисляли ли сте се? Дори с религиозна строгост да си го приберете вътре в кутията, след известно време започва да се втвърдява.
— Сигурно е така — казва доктор Клей.
— Ето защо поисках пастели и моливи, а не маркери и хартиени пелени… всичко, което може да издържи дълго, за да не се налага да поръчвам пак само след седмица.
Той продължава да кима.
— Правехме си пластилин от брашно, тоест тесто, ала то беше винаги бяло. — Мам звучи ядосано: — Мислите ли, че не бих дала на Джак друг цвят „Плейдоу“, ако можех?
Доктор Клей казва другото име на Мам.
— Никой не съди изборите и стратегията ви.
— Норийн твърди, че става по-добре, ако се смесят равни количества брашно и сол, вие знаехте ли? Аз не знаех, откъде да знам? Дори не ми е минало през ума да поискам сладкарска боя за оцветяване. Дори най-малка представа да имах…
Повтаря на доктор Клей, че е добре, но не звучи добре. Тя и той говорят за „когнитивни изкривявания“, правят упражнение с дишане, аз си играя с куклите. После времето ни свършва, защото сега той трябва да играе с Хюго.
— Той също ли е бил в барака? — питам аз.
Доктор Клей поклаща глава.
— Какво му се е случило?
— Историята на всеки е различна.
Когато се връщаме в нашата стая, аз и Мам лягаме в леглото и аз бозкам много. Тя още мирише не както трябва заради балсама, прекалено е копринена.