Мам кима.
— А бебето?
— Джак?
— Първото. Това не се ли брои за някакъв вид убийство?
Тази приказка никога не съм я чувал.
Морис извърта уста.
— Не, ако то не е родено живо.
— Тя.
Не знам кой е „тя“.
— Тя, прощавайте — казва той. — Можем да се надяваме най-много на престъпна немарливост, дори безразсъдство…
Алиса се опитват да не я допуснат в съда, задето е повече дълга от миля. Има стихотворение, което е объркващо:
Ахо ни хванат, мене или нея,
и вас замесят в туй ужасно дело,
не се плашете! — каза той. — Ще пеем
и ще докажем черно, че е бело.19
Норийн е там, без да съм видял, пита дали искаме да вечеряме сами, или в столовата. Аз си нося всичките играчки в големия плик. Мам не знае, че са шест, не пет. Някои човекове помахват, когато влизаме, и им махам и аз, като момичето без коса и с татуировки на цялата шия. Нямам много против човековете, ако не ме докосват.
Жената с престилката каза, че чула, че съм излизал навън, не знам как ме е чула.
— Хареса ли ти?
— Не — казвам аз. — Искам да кажа — не, благодаря.
Уча много още обноски. Когато нещо е гадно на вкус, казваме, че е интересно, като дивия ориз, който щипе, все едно не е сварен. Когато си духам носа, сгъвам кърпичката, та никой да не вижда сопола, той е тайна. Ако искам Мам да слуша мен, а не някой човек друг, казвам „Извинете“, понякога повтарям „Извинете“ цяла вечност, а после като попита какво има, аз вече не помня.
Когато сме по пижами с махнати маски и аз бозвам на леглото, се сещам и питам:
— Кой е първото бебе?
Мам се навежда и ме гледа.
— Ти каза на Морис, че имало „тя“, която е направила убийство.
Тя клати глава.
— Имах предвид, че нея са я убили, един вид. — Лицето й е обърнато от мен.
— Аз ли съм го направил?
— Не! Нищо не си направил, беше година преди изобщо да се родиш — казва Мам. — Нали помниш как казвах, че като си дошъл първия път, на Креватчо, си бил момиче?
— Аха.
— Ето, за нея говорех.
Още повече съм объркан.
— Мисля, че тя се опитваше да бъде теб. Връвта… — Мам слага лице в ръцете си.
— Връвта на щората? — поглеждам я, в линиите идва само тъмно.
— Не, не, нали се сещаш за връвта, която ходи до пъпчето?
— Ти си я отрязала с Ножица и вече съм бил свободен.
Мам кима.
— Само че при момичето бебе се оплете, докато излизаше, и затова тя не можеше да диша.
— Не ми харесва тази приказка.
Тя притиска вежди.
— Чакай да довърша.
— Не ис…
— Той беше там, гледаше ме. — Мам почти крещи: — Не знаеше нищо за раждането на бебета, дори не си беше направил труда да провери в Гугъл. Усещах върха на главата й, беше хлъзгава, напъвах и напъвах, крещях „Помощ, не мога, помогни ми…“. А той просто стоеше там.
Чакам.
— Тя в корема ти ли остана? Момичето бебе?
Мам не казва нищо една минута.
— Излезе синя.
Синя?
— Така и не отвори очи.
— Трябваше да помолиш Стария Ник за лекарство за нея, за Неделно лакомство.
Мам клати глава.
— Връвта се беше оплела около шията й.
— Още ли беше вързана в теб?
— Докато той не я отряза.
— И после е била свободна?
На одеялото капят сълзи. Мам кима и плаче, но на без звук.
— Свърши ли вече? Приказката?
— Почти — очите й са затворени, но водата още се стича. — Той я взе и я погреба под един храст в задния двор. Искам да кажа само тялото й.
Била е синя.
— Онази част, която беше наистина „тя“, се върна директно в Рая.
— Рециклирала се е?
Мам почти се усмихва.
— Ще ми се да вярвам, че така е станало.
— Защо ще ти се да вярваш така?
— Може би наистина си бил ти и година по-късно опита отново и слезе обратно като момче.
— Този път наистина бях аз. Не се върнах горе.
— Няма начин — сълзите падат пак, тя ги забърсва. — Този път не го пуснах в Стая.
— Защо?
— Чух бипкането по вратата и изревах: „Изчезвай“. Обзалагам се, че това го е ядосало.
— Готова бях, този път исках да сме си само двамата с теб.
19
Карол, Луис. Алиса в страната на чудесата. Прев. от англ. Лазар Голдман. София, Тодор Нейков, 2011. С. 168. (Всички цитати от „Алиса в страната на чудесата“ занапред са пак оттам.) — бел.ред.