Крейн попита:
— Ще можете ли да осигурите полицейско присъствие, милорд. За нощта, когато смятате да прекарате тук?
— Колко? — попита Коернър.
— Какво колко?
— Колко полицаи ще искаш, човече?
— Най-малко трима, милорд. Не бих желал ако се случи нещо с милорд, да прекарам остатъка от дните си в затвора. Също така, възможно е, ако в къщата има повече лица на закона, те да защитят милорд от евентуално… ъ-ъ-ъ… нападение.
— Престани да увърташ нещастно човече, такова. Довечера в седем ще ти доведа двама полицаи. И един комодор ако това ще те направи щастлив. Довечера в седем. Съгласен ли си? — нещо в тона на лорда подсказваше, че ако не се съгласи Крейн ще си има неприятности с полицаи, после с комодор, след това с него — лорд Коернър, и накрая да не дава Господ, може би и със самата кралица.
— Както нареди, милорд. — нещастно се съгласи Джонатан Крейн.
Така лорд Коернър уговори пребиваването си за една нощ в Обитаваната стая на ул. Бъгър Плейс 413.
Точно в седем, каретата на лорда гръмко спря пред къщата с духовете. Двата черни коня, впренати в нея трополяха нервно на място, цвилеха, и се опитваха да се изправят на задните си крака.
Зад каретата спря полицейски кеб. От него излезе полицай, отвори вратата и оттам се появи снажната осанка на възрастен мъж с огромни мустаци, чиито върхове сочеха нагоре.
Хазяинът Крейн се държеше видимо мазно, раболепно и притеснено. Лорд Коернър пожела да се затвори в Обитаваната стая.
— Милорд… — замънка хазяинът. — Поне носите ли оръжие?
— Да. Ухили се лордът и показа кожен калъф. — Това тук е пушка, марка „Пърдей“, специално изработена по моя поръчка. Едната и цев стреля с обикновени куршуми. Другата цев е специално пригодена да се зарежда отпред.
— С какво стреля другата цев, милорд?
— Със сребърни пенита. Старо и изпитано средство срещу духове.
Снажният комодор и двамата полицаи нахълтаха преди Лорд Коернър в Обитаваната стая. Хазяинът се почувства не на място, като пришълец в собствената си къща.
Комодорът попита:
— За какво са тези звънци?
— Сър… ъ-ъ-ъ
— Казвам се Рукър.
— Мистър Рукър, тези звънци останаха като наследство от един доброволец. Чрез тях може да се извика помощ.
Комодорът се обърна към хазяина:
— Вашето име беше..
— Крейн. Джонатан Крейн.
— Добре, мистър Крейн. Ако имате някакви естествени нужди, трябва да ги облекчите сега. Защото утре до развиделяване няма да излизате от вашата стая.
Хазяинът мигом се оттегли. През това време комодорът започна бясно да дърпа въжетата. Звънците огкушиха коридорите.
Лорд Коернър възкликна:
— Чува се добре, Рукър!
— Да, милорд. Въпреки това ще съм по-спокоен ако моите двама полицаи проверяват през половин час, как се чувства милорд.
— Както кажеш, Рукър. Когато ще влизат обаче, първо да тропат на вратата и да се представят, че да не ги застрелям по погрешка. Малко съм нервен, знаеш.
Лорд Коернър се затвори в обитаваната стая. Преди това обаче помоли полицаите да проверят стаята отново. В едната си ръка лордът държеше няколко книги. Хазяинът, който се беше върнал при групата набързо погледна заглавията им. А те бяха:
„Dogme et rituel la Haute magie“, „Histore de la magie“ и „Les clavicules da Salomon“.
Хазяинът възкликна:
— Милорд се интересува от магии?
— Само повърхностно Крейн, само повърхностно. Аз съм просто един аматьор.
4.
Лорд Коернър се затвори в Обитаваната стая. Комодор Рукър и двамата полицаи се затвориха в стаята на хазяина със самия него. Оглеждаха подозрително всичко. Най-вече Джонатан Крейн.
Хазяинът се притесни още повече:
— Джентълмени, ако нещо се случи с лорд Коернър, нали няма да държите мен отговорен?
— Ако си постоянно пред очите ни, няма да пострадаш. — лаконично отвърна комодорът.
Засега всичко вървеше добре. Наближаваше дванайсет, но лордът се чувстваше бодър. Двамата полицаи ходеха да проверяват има ли нередности. Последният път лордът ги помоли да донесат някаква храна. Хазяинът прати малко студено телешко и халба бира. Комодор Рукър забеляза, че очите на хазяина светеха алчно, докато даваше храната на полицаите.
Комодорът бръкна в джоба си и извади златна гвинея. Подаде я на хазяина.
— Но, моля ви, сър, вие сте мои гости. — заоправдава се Крейн.
— Вземете ги, Крейн. По някое време аз и момчетата ми също ще се възползваме от гостоприемството ви. Някъде около два след полунощ, когато огладнеем съвсем.