Загасих двигателя, излязохме от колата и се върнахме в задния двор.
— Не виждам барака — каза Лула. — Виждам кофи за боклук и гараж.
Надникнахме в тъмния гараж за втори път.
— Тук няма нищо, освен колата — отбеляза Лула.
Заобиколихме гаража и намерихме бараката.
— Да, ама е заключена с катинар — заяви Лула. — Дъртакът трябва да е истински Худини, за да влезе вътре и после да се заключи отвън. На всичкото отгоре тая барака вони кошмарно.
Пъхнах ключа в ключалката, завъртях го и тя изщрака.
— Чакай — извика Лула. — Гласувам да оставим бараката заключена. Не искам да знам какво точно мирише така.
Натиснах дръжката, вратата се отвори широко и Лорета Ричи се вторачи в нас с отворена уста, невиждащи очи и пет дупки от куршуми в средата на гърдите. Лорета седеше на мръсния под, облегната на ръждясалата метална стена, а косата й бе побеляла от солидното количество вар върху нея, която обаче не можеше да спре унищожението, следващо смъртта.
— Мамка му, това не е дъска за гладене — изхленчи Лула.
Затръшнах вратата, заключих я и бързо оставих сериозно разстояние между себе си и бараката. Обещах си, че няма да се издрайфам, и задишах дълбоко.
— Права беше — признах на Лула. — Не трябваше да отварям бараката.
— Никога не ме слушаш. Виж сега в какво се набутахме. Само защото беше дяволски любопитна. А и знам какво предстои. Ще се обадиш в полицията и ще ни затрият целия ден. Ако имаше поне малко разум, щеше да се престориш, че не си видяла нищо, а после щяхме да отидем да хапнем малко пържени картофи с кола.
Подадох й ключовете за колата.
— Купи си малко храна, но се върни до половин час.
Кълна ти се, че ако ме зарежеш, ще пратя ченгетата по следите ти.
— Господи, това е обидно. Зарязвала ли съм те някога?
— Непрекъснато.
— Хм — изсумтя Лула.
Извадих мобифона и звъннах в полицията. След минути чух патрулната кола да спира пред къщата. Появиха се Карл Констанца и партньорът му — Едрото куче.
— Когато ни се обадиха, веднага разбрах, че ще те видя тук — каза ми Карл. — Мина почти месец откак намери последния си труп. Знаех си, че ти е време за нов.
— Не намирам чак толкова много трупове!
— Хей — намеси се Едрото куче. — Бронежилетка ли си навлякла?
— И то чисто нова — завистливо отбеляза Констанца. — Няма дори дупки от куршуми по нея.
Ченгетата в Трентън са върхът, но бюджетът им не е като в Бевърли Хилс. Ако си ченге от Трентън, се надяваш, че Дядо Коледа ще ти донесе бронежилетка, защото те обикновено се купуват с парите от дарения, а не идват автоматично с полицейската значка.
Бях свалила ключа от къщата на Дечуч от халката и го бях пъхнала в джоба си. Дадох останалите два ключа на Констанца.
— Лорета Ричи е в бараката. И не изглежда особено добре.
Познавах Лорета Ричи бегло. Живееше в Бърг и беше вдовица. Бих определила възрастта й към шестдесет и пет. Понякога я срещах в месарницата на Джовичини, където пазаруваше.
Вини се наведе напред и вторачи гневния си поглед в мен и Лула.
— Какво искате да кажете с това, че сте изгубили Дечуч?
— Не сме виновни — отговори Лула. — Беше ужасно подъл.
— Мамка му — разсърди се Вини. — Сигурно греша, когато очаквам от вас да заловите някой подлец.
— Хм — изсумтя Лула. — Начукай си го отзад.
— Залагам долар срещу поничка, че е в клуба си — каза Вини.
Навремето имаше много богати светски клубове в Бърг. Бяха богати, защото в тях се приемаха комарджийски залози. После Джърси легализира хазарта и скоро клубовете отидоха на кино. Останаха само няколко, където членовете седят, четат „Модерно остаряване“ и си сравняват пейсмейкърите.
— Не мисля, че Дечуч е в светския клуб — възразих. — Намерихме Лорета Ричи мъртва в бараката му и според мен Дечуч е преполовил пътя до Рио.
По липса на по-добро занимание се прибрах у дома. Небето беше надвиснало и започваше да ръми. Беше късен следобед, а аз се чувствах доста потисната заради Лорета Ричи. Паркирах, бутнах стъклената врата, която водеше към малкото фоайе, и взех асансьора до втория етаж.
Влязох в апартамента си и се отправих към мигащата червена лампичка на телефонния секретар.
Първото съобщение беше от Джо Морели.
— Обади ми се.
Не звучеше много дружелюбно.
Второто съобщение беше от приятеля ми Откаченяка.
— Хей, маце. Откаченяка е.
Това беше всичко.
Третото съобщение беше от майка ми.
— Защо все на мен? — тъжно питаше тя. — Защо трябва дъщеря ми да намира трупове? Къде сгреших? Дъщерята на Емили Бибър никога не намира трупове. Дъщерята на Джоан Малиноски също никога не намира трупове. Защо все на мен!