– Ёбаный стос. – Петрович се огледа и зърна извивката на органовите тръби и галерията на хора. – Вие сте толкова изпълнени с противоречия, че е същинско чудо как не се взривявате всяка сутрин. Как може някой да оправдае наличието на такъв лукс, когато…
– Била е построена през епоха, когато подобни неща са били създавани, за да възвеличаят Бог. – Карило стоеше до него и разглеждаше статуите в нишите и великолепните картини. – Аз съм най-обикновен йезуитски свещеник. Нито търся, нито избягвам такива места – те са такива, каквито са, и в края на краищата са просто сграда.
Петрович забеляза една самотна запалена свещ, поставена в наклонен метален свещник, затрупан от вековен восък. Коленичил пред свещта, приближил лицето си толкова близо до пламъка, че дъхът му го караше да потрепва, стоеше отец Джон Слейтър.
Зад него се намираше друга монахиня, а трета чакаше в сенките. Може би наистина смятаха, че Петрович ще се опита да го убие. Може пък и да бяха прави.
Сестра Мари го следваше по петите до самата пътека, след което застана с гръб към една от колоните, отпуснала ръка върху кобура си.
Пред свещника имаше ниска пейка, върху която се коленичеше. Отец Джон беше заел по-голямата част от нея и като че ли възнамеряваше да продължи да гледа немигащо в жълтия пламък, без да обръща внимание на раздвижването зад гърба му.
Петрович се свлече на предната пейка и се излегна настрани така, че да се озове в периферното зрение на свещеника.
– Както разбирам, има нещо, което искате да ми кажете.
Явно беше останал невредим след случилото се през последните два дни. Дори изглеждаше добре нахранен.
– Да – отвърна отец Джон, без да се обръща. – Такова беше посланието.
– Внезапно установих, че съм ужасно зает. Защо просто не приключваме по-бързо, за да мога да отида, знам ли, да ми отрежат ръката.
– Щом желаете. – Свещеникът най-после помръдна главата и погледна към Петрович с очите си със зеници като точици. – Утре пак ще го направя, ако сметна, че този път ще се получи.
Трите монахини извадиха пистолетите си и ги насочиха към Петрович по-бързо, отколкото той би успял да произнесе „Света Дево“. Единствената му реакция беше изсумтяване.
– Да. Казват, че повторението е добро за душата. Или поне си мисля, че така са казали – обикновено не обръщам особено внимание на подобни неща. Победата, това вече е наистина добро за душата. Загубата, и то лошата загуба? Не чак толкова добро. А по всичко личи, че вие сте най-големият губещ. Освен ако не решите да се самоубиете, както направи Соня, ще се наложи да живеете с мисълта, че сте се прецакали напълно. Не постигнахте нито едно от нещата, към които се стремяхте.
– Накарах ви да страдате. Не толкова силно, колкото ми се искаше, но въпреки това страдахте.
– Онова, което не те убива, те прави по-силен. Не съм си и представял, че ще цитирам Ницше в църква, но ето че стана. Като се има предвид всичко, което преживях, в момента това ме прави до голяма степен неуязвим. Какво ще кажете за себе си, свещенико? Няма да се чувствате така дълго време. Чух, че светата Инквизиция иска да поговори с вас.
– Каквото и да сторят с мен, заслужаваше си.
Петрович сви устни.
– Да. Между другото, благодаря.
– За какво?
– Ами за следното – каза Петрович, навеждайки се напред. – Нямаше да имам и половината от това, което имам сега, ако не беше несръчната ви намеса. Честно казано, вие сте пионка също като мен в замисъла на Соня, което означава, че сте се понижили от престъпен организатор до неволен съучастник, но такива неща се случват. – Вирвайки кутрето си, той продължи: – Върнах си Пиф. Иначе нямаше да се случи. На всичкото отгоре получавам бонус Долтън – той губи жената и децата си, и всичко, което познава, но си спасява живота от побеснялата тълпа. – Петрович вдигна още един пръст. – Анархия. Хлапето, което написа вируса? Аз му пуснах мухата. Сега той е в същия самолет с останалите. Три: Майкъл. Така или иначе, щях да го измъкна. Но сега той е навън и е свободен. Това е същинският ви подарък. Той има да ми разказва толкова много неща; усещам го в главата ми, чака подходящия момент да ми покаже чудесата на Вселената, стига да мога да ги разбера.
– В което се съмнявам – каза отец Джон.
– Не съм ви позволил да говорите – каза тихо Петрович под акомпанимента на звука от изваждане на пистолети от кобурите им. Той вдигна глава и видя, че отново е станал мишена на трите пистолета. – Четири: очаква ме бъдеще, за което можех само да мечтая. Внезапно всичко е много по-ясно, по-разбираемо. Вече знам какво трябва да направя и отчасти това стана благодарение на вас. И пето: получих момичето. Получих Мади и всичко, което върви с нея. Вие я накарахте да избира между вашия свят и мен. Тя избра мен. Не спира да избира мен. Когато бяхме под земята само двамата, в мрака и влагата, с една ядрена бомба, която беше на път да избухне в съседната стая, тя също ме накара да направя своя избор. Аз избрах нея. И ще продължа да я избирам до края на времето. – Той се изправи бавно, сякаш за да не стресне монахините. – Вие и вашият кабал сте история. Надявам се Карило да се погрижи за това. А следващия път – ако изобщо има следващ път, в което силно се съмнявам – гледайте да не се хванете с някой, който е толкова параноичен, че дори не разкрива плана си пред своите господари от ЦРУ. Наистина няма да се получи.