— Вие май си поскитахте, господин Халер? Тази нощ даже не се прибрахте. Здравата ще да сте уморен.
— Да — казах аз и се опитах да се усмихна. — Нощта мина малко по-оживено и тъй като не исках да наруша стила на вашия дом, преспах в хотел. Моето уважение пред спокойствието и почтеността на тази къща е голямо, понякога дори ми се струва, че тук съм като съвсем чуждо тяло.
— О, не се надсмивайте, господин Халер.
— Не, аз се надсмивам само на себе си.
— Тъкмо това не е редно да правите. В моята къща не бива да се чувствате чуждо тяло. Трябва да живеете, както ви харесва, и да се занимавате с каквото искате. Аз съм имала досега някои много, много почтени наематели, образци на почтеността, но никой не е бил по-спокоен и никой не ни е пречил по-малко, отколкото вие. А сега искате ли чаша чай?
Не се възпротивих. В нейния салон с красивите портрети на дедите и старовремските мебели ми бе поднесен чай и двамата побъбрихме малко. Така приветливата жена, без всъщност да пита, узна това-онова за моя живот и размислите ми, слушаше ме с някакъв примес от внимание и оня майчински израз, че всичко не бива да се взема много сериозно, който се изписва по лицата на умните жени, когато слушат за чудатостите на мъжете. Стана дума и за нейния племенник, в една от съседните стаи тя ми показа новата работа, с която той се е занимавал през свободното си време, някакъв радиоприемник. Прилежният млад човек бе прекарвал вечерите си да човърка и стъкмява един такъв апарат, увлечен от идеята за безжична връзка, с молитвена благоговейност коленичил пред бога на техниката, който бе успял след столетия да открие и крайно несъвършено да предаде това, което всички мислители винаги са знаели и използвали по-мъдро. Ние говорихме за тези неща, понеже лелята бе малко склонна към набожност и религиозните разговори не й бяха неприятни. Казах й, че на старите индийци е била много добре позната вездесъщността на всички сили и дела, а техниката само е довела до общото съзнание една малка част от тези факти, създавайки за тях, а именно за звуковите вълни, един засега още ужасно несъвършен приемател и предавател. Главното в онова старо откритие, недействителността на времето, до днес още не е забелязано от техниката, но в края на краищата естествено и тя ще бъде „открита“ и ще попадне в ръцете на усърдните инженери. Навярно много скоро ще открият нещо, чрез което постоянно да бъдем сред прилива не само на днешните моментни картини и събития, така както сега музиката от Париж и Берлин може да се чува във Франкфурт или Цюрих, а да се възстанови и регистрира всичко, случило се някога, както е било, и един ден ние със или без жица, със или без смущаващи странични шумове да чуем как е говорил цар Соломон или Валтер фон дер Фогелвайде8. И всичко това, така както днес наченките на радиото, ще служи на хората само за да избягат от себе си и своите цели и да се обвият в една все по-гъста мрежа от забавления и безполезна заетост. Но аз не казах всички тези добре познати ми неща с обикновения си тон на огорчение и присмех срещу времето и техниката, а малко шеговито и с лекота, лелята също се усмихваше. Ние поседяхме близо час заедно, пиехме чай и бяхме доволни.
За вторник вечерта бях поканил красивото забележително момиче от „Черният орел“ и немалко усилия ми струваше да изтърпя времето дотогава. И когато най-после настъпи вторник, важността на моето отношение към непознатото момиче ми се проясни толкова, че изтръпнах от страх. Мислех единствено за момичето, очаквах всичко от него и бях готов да жертвам и да положа в краката му всичко, без ни най-малко да бях влюбен. Стигаше ми само да си представя, че то може да наруши нашата уговорка или да я забрави и веднага ясно виждах какво е състоянието ми; тогава светът отново би бил пуст, всеки нов ден така сив и без стойност, както отминалият, и около мене пак би настъпила цялата ужасна тишина и мъртвина и от този ад на мълчанието нямаше никакъв излаз освен бръснача. В последните няколко дни бръсначът с нищо не ми бе станал по-мил, никак не бе намалял и страхът, който ми внушаваше! Именно това бе най-ужасното. Аз изпитвах дълбок, свиващ сърцето страх от прореза в гърлото, боях се от смъртта с някаква също така дива, упорита, непреодолима и бясна сила, сякаш бях най-здравият човек, а животът ми — рай. Осъзнах състоянието си с пълна, безпощадна яснота и разбрах, че непоносимото напрежение между това, да не можеш да живееш, а и да не можеш да умреш, правеше толкова важна за мене непознатата, малката хубава танцьорка от „Черният орел“. Тя беше мъничко прозорче, малък светъл процеп в моята мрачна пещера на страха. Танцьорката беше избавлението, пътят към свободата, необходимо бе да ме научи да живея или да умра, тя с нейната здрава хубава ръка трябваше да докосне вкочаненото ми сърце, за да може от досега с живота или да зацъфти, или да се разпадне на пепел. Откъде вземаше тя тази сила, откъде идеше магията й, от какви тайнствени глъбини избликна нейното неизмеримо значение за мене — не можех да размисля, беше и все едно; не държах особено да го зная. Вече ни най-малко не ме засягаше никакво познание, никакви възгледи, от такива именно бях преситен и тъкмо тук за мене се таеше най-острата и носеща най-голям присмех и позор мъка — в това, че прозирах толкова ясно собственото си положение и дълбоко го съзнавах. Аз виждах пред себе си този тип, този звяр Степния вълк като муха в мрежа; виждах как съдбата му вече клони към решаване и колко беззащитен и оплетен виси в мрежата, където паякът е готов да го засмуче, и също колко близко изглежда една спасителна ръка. Бих могъл да кажа най-мъдрите и най-проникновените неща за връзките и причините на моето страдание, на душевната ми болест, на моята омагьосаност и невроза, за мене механиката беше прозрачна. Но ми бяха потребни не знания и разбиране — това, към което толкова отчаяно се стремях, беше преживяване, решение, тласък и скок.