— Много добре, господин Пабло, но има не само чувствена музика, има и духовна. Съществува не само тази, която свирят тъкмо в момента, а и безсмъртна музика, тя продължава да живее дори и ако не се изпълнява сега. Някой може да лежи сам в леглото си и в мислите му да се събужда мелодията от „Вълшебната флейта“ или от „Страсти по Матея“ и тогава музиката оживява без един-единствен човек да свири на флейта или да докосне с лък цигулка.
— Разбира се, господин Халер. Също и „Yearning“9 и „Valencia“ всяка нощ могат да бъдат възпроизвеждани безгласно от много самотни и мечтателни хора; и най-бедната машинописка стои в канцеларията с последния уанстеп в главата, удря по клавишите в неговия такт. Вие сте прав, всички самотни хора, аз гледам с добро око на това, си имат своята безмълвна музика, все едно дали е „Yearning“, „Вълшебната флейта“ или „Valencia“. Но откъде тези хора вземат своята самотна безмълвна музика? Получават я от нас, от музикантите, тя трябва първо да бъде изсвирена и чута и да влезе в кръвта, преди някой у дома, в своята стаичка, да мисли и мечтае за нея.
— Съгласен съм — казах аз хладно, — без това не може. Но не бива Моцарт и най-новият фокстрот да се поставят на едно стъпало. И не е без значение дали вие свирите на хората божествена и вечна музика, или евтини музикални еднодневки.
Когато Пабло долови възбудата в моя глас, веднага придаде най-мил израз на лицето си, с ласкаво движение поглади ръката ми, а гласът му прозвуча с невероятна мекота.
— Ах, мили господине, със стъпалата вие навярно имате пълно право. Аз, разбира се, нямам нищо против това, че поставяте Моцарт и Хайдн, и „Valencia“ на желаните от вас стъпала. Това ми е съвсем безразлично, аз не решавам нищо за тези стъпала и не ме питат за тях. Навярно Моцарт ще се свири и след сто години, а „Valencia“ може би и след две — вече не; вярвам, че спокойно трябва да предоставим това на добрия Бог, той е справедлив, а в негови ръце е продължителността на живота на всички ни, също и за всеки валс и всеки фокстрот сигурно той ще отсъди правилно. Ние, музикантите, обаче трябва да направим своето, това, което ни е дълг и задача: да свирим всичко, за което в момента хората копнеят, и да го свирим красиво, с проникновение, доколкото ни е възможно.
Въздишайки, изоставих разговора. С този човек не можеше да се излезе наглава.
В някои мигове старо и ново, болка и наслада, страх и радост се смесваха съвсем чудновато. Аз бивах ту във висината, ту в преизподнята, най-често и в двете едновременно. Старият и новият Хари живееха ту в ожесточен спор, ту в мир. Понякога старият Хари изглеждаше съвсем безжизнен, мъртъв и погребан, ала ненадейно възкръсваше, заповядваше, потискаше и знаеше всичко по-добре, а новият, малкият млад Хари се срамуваше, мълчеше и оставяше да го притиснат до стената. В други часове младият Хари сграбчваше стария за гърлото и смело го стискаше, наставаше време на много стенания, на безброй мъчителни борби и неотстъпни мисли за бръснача.
Често обаче мъка и щастие ме връхлитаха в обща вълна. Така беше в мига, когато вечерта, след моя първи опит да танцувам на публично място, влязох в спалнята си и с неописуемо удивление, почуда, страх и възторг намерих хубавата Мария легнала в леглото ми.
От всички изненади, които Хермине ми беше правила досега, това беше най-силната. Защото аз нито за момент не се усъмних, че тази райска птичка ми беше изпратена от нея. Поне бях прекарал вечерта с Хермине, а слушах в катедралата едно добро изпълнение на старинна църковна музика — беше чаровен и тъжен излет в моя нявгашен живот, в полята на младостта ми, в пределите на идеалния Хари. Във високата и просторна готическа църква, чийто красив свод с мрежеста нерватура от време на време трепваше призрачно жив в играта на малкото светлини, аз слушах пиеси от Букстехуде, Пахелбел, Бах, Хайдн. Отново вървях по любимите стари пътища, отново чух прелестния глас на една изпълнителка на Бах, с която някога дружах и бях преживял много изключителни концерти. Звуците на старинната музика, безкрайното й достолепие и святост разбудиха у мене цялата извисеност, всички очарования и възторзи на младостта. Скръбен и унесен, аз седях в издигнатата задна част на църквата и за един час гостувах в този благороден и честит свят, който някога беше моя родина. При един дует от Хайдн изведнъж се просълзих, не дочаках края на концерта, отказах се от нова среща с певицата (ех, колко лъчезарни вечери бях прекарал някога след такива концерти с музикантите), с нечути стъпки излязох от катедралата, уморено вървях по нощните улички, където тук и там, зад прозорците на ресторантите, джазови състави свиреха мелодиите на сегашния ми живот. Ох, в какъв мрачен низ от заблуди се превърна моят живот!