Хулун отново беше бременна и скоро щеше да ражда. Този път бременността й бе тежка и много по-различна от предишните. Всяка сутрин и вечер повръщаше в кофата, докато под кожата на лицето й не избиеха кървавочервени петна. Синовете й се държаха възможно най-добре, докато чакаха Есугей да спре да крачи тревожно пред гера. Накрая ханът се умори от погледите и мълчанието им и ги прати да разкършат конете след дългата зима. Темуджин дърдореше нещо и Есугей го вдигна с могъщата си ръка и го метна върху един жребец с бяло чорапче на крака. Момчето се извъртя във въздуха, кацна върху гърба на коня и в същия миг полетя в галоп. Белоног беше буйно и пъргаво животно, но бащата знаеше, че е любимец на Темуджин.
Есугей гледаше как останалите се качват на конете, но широкото му тъмно лице не разкриваше гордостта му. Също като своя баща, той не обичаше да показва чувства — особено пред синовете си. Така би ги направил слаби. Задълженията му като баща налагаха те да се страхуват от него, макар че на моменти изгаряше от желание да ги прегърне и да ги подхвърли във въздуха. Това, че знаеше кои са любимите им коне, издаваше неговата привързаност. Но дори синовете му да се досещаха за чувствата му от някой случаен поглед или пламъче в очите му, той не се държеше много по-различно от собствения си баща преди години. Пазеше в спомените си онези скъпи редки моменти. Никога нямаше да забрави как баща му най-сетне изръмжа одобрително, щом видя възлите и такъмите с тежкия товар. Не беше много, но Есугей се сещаше за стареца всеки път, когато затягаше въжето, затиснал балите с коляно. Гледаше как момчетата му яздят под яркото слънце и щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да го видят, лицето му се отпусна. Баща му знаеше, че суровата страна се нуждае от сурови мъже. Есугей знаеше, че ще им се наложи да преживеят битки, жажда и глад, ако искат да станат мъже. Само един можеше да стане хан на племето. Останалите или трябваше да коленичат пред него, или да напуснат като скиталци с шепа овце и кози. Поклати глава при тази мисъл, загледан в прашната диря след понитата на синовете си. Бъдещето беше надвиснало над тях, а те виждаха единствено пролетта и зелените хълмове.
Слънцето блестеше в очите на галопиращия Темуджин. Духът му пируваше от усещането на бързия кон под него и от вятъра в лицето му. Видя, че сивата кобила на Бехтер се спъна на някакъв камък, но запази равновесие. Брат му реагира с рязък удар в бузата й, но бяха поизостанали и Темуджин нададе вик, сякаш след миг щеше да ги задмине. Моментът не беше подходящ. Обичаше да води, но му харесваше и да притиска Бехтер, защото това го дразнеше.
Бехтер беше вече станал почти мъж с широките си мускулести рамене и огромна енергия. Годежната му година при олхунутите му бе придала обиграност и практичност, от които не пропускаше да се възползва. Това дразнеше Темуджин като трън под кожата, особено когато братята му засипваха Бехтер с въпроси за народа на майка им и тамошните обичаи. Самият той също искаше да знае, но мрачно реши да изчака и да разбере сам, когато Есугей го вземе със себе си.
Когато се върне от племето на жена си, младият воин получава статута на мъж. А след като започне да кърви, момичето му се изпраща с почетна стража, която да изтъкне стойността й. Специално за нея се приготвя гер и младият съпруг я чака на вратата, за да я въведе вътре.
Вълците имаха обичай младият мъж да предизвика някой от дружинниците на хана, преди да бъде напълно приет за воин. Бехтер изгаряше от желание да го стори и Темуджин си спомни страхопочитанието, с което гледаше как брат му отиде до огъня на дружинниците недалеч от гера на Есугей. Кимна им и трима мъже станаха, за да проверят дали престоят му при олхунутите не го беше направил по-слаб. Темуджин гледаше, скрит в сенките заедно с Хазар и Хаджиун. Бехтер се пребори с тримата един след друг и понесе ужасни удари, без да се оплаче. Последен беше Елук — здрав като пони, същинска стена от мускули и широки рамене. Той хвърли Бехтер на земята с такава сила, че от едното му ухо потече кръв, но после, за най-голяма изненада на Темуджин, Елук помогна на брат му да стане и му подаде чаша горещ черен айраг3. Бехтер почти се бе задавил с горчивата течност, която се смеси със собствената му кръв, но воините като че ли нямаха нищо против.