– Кой си ти, момче? Как влезе в Монтайе? От поклонниците ли си?
– Аз съм сянка, сеньор. Промъквам се тук, после там, никой не ме забелязва. Видях едни неща за Филип дьо Верси, които ще искате да научите. Ако мога да ви кажа къде е сега, няма ли да искате да го чуете?
– Той е в крепостта.
– Беше, сеньор, вече не е.
– Какво говориш? Отишъл ли си е? Как?
– Искате да го видите мъртъв и вкочанен, нали? Затова първо ще се спогодим, сеньор. Така е правилно.
– Да се спогодим?
Сериозно говори, помисли си Жил. Това нищожество, тая гнус от помийна яма иска да се пазари с мен?
– Да се спогодим тогава. Ти ще ми кажеш каквото знаеш, а аз няма да те пребия до смърт на двора. – Надвеси се над него. Лу дори не трепна. Стиска му, няма грешка, а беше висок, колкото ръжен. Жил протегна ръка и слугата му подаде кесията. Даде на момчето сребърен дение. – Кажи ми къде е.
Лу му върна монетата.
– Не искам пари, сеньор.
– А какво искаш?
– Искам кон с бяло петно над окото. Искам да спя в пухено легло. Искам да ме отведете в Нормандия във вашия замък и да ме направите оръженосец.
Жил го улови за гърлото и го притисна до стената. Свети Боже, можеше да го стиска така като парцал и да го метне през прозореца. Но после отметна глава и се разсмя.
– В името на Дявола, безсрамен малък негодник, това си ти. Много добре, ще изпълня желанието ти. – Пусна го. – Кажи ми, каквото знаеш, и не се помайвай.
– Под конюшните има тунел, който води вън от замъка по таен път. Той взе жената от затвора и възнамерява да отиде в Каталуния.
– Как я е измъкнал от затвора?
– Свещеникът му помогна.
– Свещеникът? В името на косматите нечестиви топки Сатанински, защо му е да го прави?
– Не знам, сеньор. Но той го направи. Видях го със собствените си очи, наистина.
Жил го вдигна и го метна на леглото.
– Ето, момче, ето ти пухеното легло. Настани го удобно, слуга, защото си го заслужи. Донеси ми доспехи и събудете командира ми. Кажете му, че го чака задача.
– Ами моят кон? – попита Лу.
Жил впери поглед в него.
– Ще те заведа в Нормандия, за да си моята малка сянка там. Ако ми вършиш такава работа, каквато свърши тук за мен, ще си получиш коня. – Поклати глава. – Когато топките ти паднат, момко, ударът от тях ще отекне чак в Константинопол. – Обърна се към слугата си. – Бързо! Чака ме работа!
CII
СНЕЖНА ФЪРТУНА беше нахлула от косовете[41] през нощта и покрила с бял воал долината. Но зората дойде студена и синя, от блясъка на снега на ярката слънчева светлина я боляха очите.
Намираха се във високите проходи и пътят беше коварен. Филип водеше и двата коня за поводите им. Фабрисия, все още не можеше да се съвземе от мъчението в затвора, трябваше да се държи здраво за халките на коня си, за да не припадне. Тялото ѝ беше вцепенено от студ дори под плаща от меча кожа, който Симон ѝ даде.
Снегът беше затрупал пътеката нагоре в планината. Светът, тук на високото, беше притихнал, чуваше се само как някой клон изпращява и пада някъде из гората, неудържал под теглото на белия товар.
– Манастирът в Монмерси е точно зад билото – рече тя.
Сякаш като потвърждение през снега притича лисица с плячката си, между челюстите ѝ висеше пиле.
– Тук има само едно място, откъдето да се крадат пилета – рече той.
Кръвта на птицата обагри снега, яркочервено върху девствено бяло.
– Не мислех, че някога пак ще ви видя, сеньор.
– Много лесно щеше да е да се върна. Изкушавах се. Не можах.
– Какво стана в Тулуза?
– Убедих епископа, че съм негов човек. Той прие покаянието ми и ми даде сто души, които да доведа на помощ на Симон дьо Монфор. Разделихме се най-дружески, но след случилото се сега надали ще говори много любезно за мен.
– Какво покаяние?
– На колене, с гол гръб, с въженце за покаяние около врата ми, последваха сто пръчки, доста кротки, според мен. След това бях приветстван в любящото лоно на Църквата.
– Позволили сте да ви бият?
– Струваше си. Болката беше търпима.
Малко омаловажавам, папското псе ме би като куче. Престара се, раболепната, лицемерно набожна гад!
Филип спря, вперил поглед през долината. В далечината различи върхарите на Пиренеите, вратата към Каталуния и сигурността. Конят му потрепери, заудря с копита по земята. От ноздрите му се издигаше пара. Трябваше да ѝ каже за баща ѝ по някое време. Тя трябваше да знае. Чудеше се как ще намери думи.
– Фабрисия – подхвана той.
Не се наложи да продължава. Лицето му ѝ каза всичко.
41
Causse (фр.) – обширно и високо варовиково плато, сухо и прорязано с дълбоки долини, покрити с бедни пасища. – Бел. Прев.