Нещо обаче липсва в живота им. Двамата искат дете, но Клара е претърпяла извънматочна бременност, при която оплодената яйцеклетка се захваща не в матката, а във фалопиевите тръби, и затова не може да забременее. Така през 1955 г., след девет години брак, вече търсят да осиновят дете.
Джоан Шибле също като Пол Джобс е родена в Уисконсин, в семейство на германски емигранти. Баща й Артур Шибле се заселва с жена си в околностите на Грийн Бей, където прави ферма за хермелини, но развива успешно и други видове бизнес, между които недвижими имоти и фотогравиране. Освен това е изключително строг, особено по отношение на връзките на дъщеря си, и въобще не одобрява първата й любов — художник, който не е католик. Затова няма нищо изненадващо, че заплашва да я лиши от наследство, когато тя като студентка в Уисконсинския университет се влюбва в Абдулфатах Джандали, по прякор Джон — млад асистент мюсюлманин.
Джандали е най-малкото от деветте деца на изтъкнато сирийско семейство. Баща му е собственик на няколко нефтени рафинерии и множество други фирми, с големи холдинги в Дамаск и Хомс; в един период до голяма степен контролира цените на пшеницата в региона. Майката на Абдулфатах, както той сам споделя по-късно, била „традиционна мюсюлманка — консервативна, послушна домакиня“. Също като Шибле, семейство Джандали високо цени образованието. Въпреки че е мюсюлманин, Джандали учи в йезуитски пансион, завършва Американския университет в Бейрут, а след това става докторант по политология в Уисконсинския университет.
През лятото на 1954 г. Джоан отива с Абдулфатах в Сирия. Прекарват два месеца в Хомс, където тя се научава от роднините му да готви сирийски ястия. След като се връща в Уисконсин, открива, че е бременна. И двамата са на двайсет и три, но решават да не се женят. По това време баща й е на смъртно легло и заплашва да я лиши от наследство, ако се омъжи за Джандали. Абортът също не е вариант в малката католическа общност. Затова в началото на 1955 г. Джоан отива в Сан Франциско и се оставя в ръцете на един милостив лекар, който приютява неомъжени майки, изражда бебетата им и тихомълком урежда осиновяването на децата.
Джоан има едно изискване: детето й да бъде осиновено от хора с висше образование. Затова лекарят урежда бебето да бъде поверено на един адвокат и жена му. Но когато момченцето се ражда — на 24 февруари 1955 г. — кандидат-осиновителите решават, че искат момиче, и се отказват. Така новороденото става син не на юрист, а на незавършил гимназия автомонтьор и простоватата му съпруга, която работи като деловодител. Пол и Клара кръщават осиновеното си дете Стивън Пол Джобс.
Когато разбира, че бебето й е дадено на хора, които нямат дори средно образование, Джоан отказва да подпише разрешението за осиновяване. Патовата ситуация продължава няколко седмици, въпреки че детето вече е настанено у семейство Джобс. Накрая Джоан отстъпва при условие, че осиновителите обещаят — при това в писмен вид — да открият спестовен влог, за да финансират висшето образование на сина й.
Има и друга причина Джоан да не иска да подпише документите за осиновяване. На баща й не му остава много и тя възнамерява скоро след смъртта му да се омъжи за Джандали. Надява се (както по-късно споделя пред семейството), че след като сключат брак, ще могат да си вземат детето.
Артур Шибле умира през август 1955 г. след окончателното узаконяване на осиновяването. Малко след Коледа същата година Джоан и Абдулфатах се оженват в католическата църква „Сейнт Филип“ в Грийн Бей. На следващата година той защитава докторантура по международна политика. Тогава се ражда второто им дете — момиченце, което кръщават Мона. След като се развежда с Джандали през 1962 г., Джоан води хаотичен, скиталчески живот, който дъщеря й, известната писателка Мона Симпсън, по-късно описва в книгата си „Навсякъде, но не и тук“. Тъй като осиновяването на Стив е засекретено, двамата се срещат след цели двайсет години.
Стив Джобс научава още като дете, че е осиновен.
— Родителите ми винаги са говорили открито за това — сподели пред мен.
Един спомен ясно се запечатва в съзнанието му: как едва шест-седемгодишен казал за това на съседското дете, докато седели на моравата пред къщи. „Значи истинските ти мама и татко не са искали да те вземат, така ли?“ — попитало момиченцето.
— Разплаках се и изтичах вкъщи. Нашите ми казаха: „Не е така, разбери.“ Говореха много сериозно и ме гледаха право в очите. Увериха ме, че специално са ме избрали. И двамата го повториха много бавно, като наблягаха на всяка дума.