Сълзите й закапаха по завивката и намокриха болничната нощница, която й бяха дали, когато съблякоха одеянията на Пролетта. Тя плачеше, най-сетне, за Корадино, но също така и за Джакомо, за майка си и за баща си, както и за Стивън. Те бяха нейното минало. Но когато в стаята й се върна бъдещето, тя вече се усмихваше и бе готова да прегърне сина си. Книгата от велен беше прибрана встрани, пъхната прилежно в нощното шкафче и готова да бъде върната в църквата на милия и любезен свещеник, който веднага бе разбрал необходимостта на Алесандро да я вземе за малко, за да я покаже на другата Леонора.
Четирийсет и втора глава
Писмото|(Част II)
Отец Томазо се изкачи по стълбата към стаята на момичетата. Очакваше да завари бъдещата булка обградена от връстничките си, чуруликащи и подскачащи около роклята и прическата й. Вместо това обаче сърцето му претупа, когато забеляза съвсем само момичето, което се бе превърнало в негова дъщеря, момичето, което бе отгледал като свое след измяната на баща му, момичето, което се бе превърнало в утеха на старостта му. Тя бе коленичила под слънчевите лъчи, бликащи от малкото прозорче, привела русата си глава.
Молеше се.
Докато я наблюдаваше как, докато се моли, стиска нещо, увесено на врата й, той разбра, че бижуто не е кръст, а стъкленото сърце, което нейният баща й бе подарил в деня преди завинаги да изчезне. Значи днес тя мислеше за Корадино. Всъщност съвсем естествена реакция за едно сираче да мисли за мъртвите си родители в деня на своята сватба. И това като че ли улесняваше до известна степен задачата, заради която беше дошъл. Изчака я със смирено наведена глава да довърши молитвата си, подбирайки мислено думите си, които смяташе да й каже.
Тя вдигна глава, усмихна му се и рече:
— Отче? Готови ли са за мен?
— Да, дете мое. Но преди да слезеш долу, може ли да поговорим малко?
По красивото й лице премина тъмен облак, но после бързо отмина.
— Разбира се! — кимна тя.
Отец Томазо се отпусна бавно на близкото дървено столче. Краката му вече не го държаха много. Вторачи се в тази невинна красота срещу себе си и се постара да си я представи така, както Корадино я бе видял за последен път — без разкошната рокля от сребърен брокат, без вдигната и подредена в сложна прическа коса и без всички красиви уловки на жена, която съвсем скоро щеше да се омъжи в една от най-могъщите фамилии на Северна Италия.
— Леонора, щастлива ли си с този брак? И именно синьор Висконти-Манин ли е изборът на сърцето ти? Да не би да си се замаяла от богатството му? Знам, че златото му може да бъде огромно изкушение за сираче като теб, но…
— Не, отче! — побърза да го прекъсне Леонора. — Аз наистина го обичам! И богатството му не означава нищо за мен. Не забравяйте, че когато той се появи за първи път във Венеция, беше просто по-малкият син, и дойде като поклонник на историята, нетърпелив да открие венецианския клон на семейството си! Едва след смъртта на баща си и брат си придоби богатствата, които никога преди това не бе притежавал! И аз го обичам — обичах го и много преди да се превърне в богат наследник! Той е мил, добър и любящ мъж. И иска да се установи тук, във Венеция, и да отгледа децата си с името Манин! Надявам се, че… вие ще си останете мой изповедник, нали?
— Разбира се, скъпа моя! Но ще липсваш много на старите ми очи. — Тук свещеникът въздъхна и се усмихна, най-сетне спокоен. Знаеше, че Корадино би бил щастлив да разбере, че дъщеря му е щастливо омъжена. Значи сега вече можеше да стигне до неприятната част на посещението си. — Леонора, помниш ли баща си?