— Разбира се, че го помня! При това с хубави чувства, защото той ми подари много неща, макар че никога не се върна. — Сграбчи отново стъкленото сърце на врата си. — Той ми подари това и аз го нося винаги, както той ми заръча. Но защо сега ме питате точно за него? Оттогава насам никой никога не е чувал за него!
Отец Томазо сключи ръцете си и изрече:
— Всъщност това не е съвсем вярно. Той се върна тук — само веднъж и много за малко — и ми даде нещо за теб!
Момичето се изправи като стрела и зелените й очи блеснаха.
— Той се е върнал? Кога? Жив ли е все още?
— За съжаление, не, Леонора. Това стана преди много години, когато ти беше още дете. Но сега, когато си вече зряла жена, ще можеш да разбереш.
— Да разбера какво? Какво е оставил за мен?
— Остави предостатъчно злато както за образованието ти, така и за зестрата ти. Както и… това! — И разкривените пръсти на сбръчканата му ръка й подадоха тетрадката от велен. — Баща ти беше истински гений. Но и не беше без грях. При това голям грях! Но прочети това и сама си състави мнение. Не забравяй обаче да прочетеш последните страници! Ще те оставя за момент.
С тези думи отец Томазо се оттегли в съседната стая и коленичи да се помоли. А Леонора се забави толкова много, че той се притесни да не би търпението на паството, събрано долу, да се изчерпи. Притесни се също така дали постъпи правилно, като й показа книгата. Но накрая вратата на стаята й се отвори и тя излезе. Сълзите бяха превърнали очите й в стъкло.
— Детето ми! — провикна се отчаяно свещеникът. — Не трябваше да ти я показвам!
Леонора се хвърли в обятията му и прегърна топло крехкото му старческо тяло.
— О, не, отче! Постъпихте съвсем правилно, като ми я показахте! Не разбирате ли защо? Защото сега вече мога да му простя!
И когато отец Томазо поведе Леонора Манин по пътеката към олтара на църквата „Санта Мария дела Пиета“, която бе неин дом в продължение на двайсет и една години, момичетата сирачета запяха. На свещеника му се стори, че днес песента им звучеше по-божествено от всякога, но, от друга страна, може и да се дължеше на далеч по-земните им копнежи — и те някой ден да си намерят подобни съпрузи. Лоренцо Висконти-Манин чакаше край олтара, облечен във великолепни златисти одежди, и отец Томазо усети известно опасение относно разкоша на младия мъж. Това опасение трая съвсем кратко — точно докато младоженецът се обърна, за да посрещне булката си, и всички видяха, че неговите очи също са пълни със сълзи. А когато свещеникът предаде Леонора на съпруга й, младата двойка не се хвана за ръце така, както му беше обичаят. Двамата се спогледаха, усмихнаха се и сякаш следвайки някакъв свой ритуал, който отецът не успя напълно да схване, те вдигнаха десните си ръце, разтвориха пръсти като звезди и допряха ръцете си пръст до пръст, палец до палец.
Четирийсет и трета глава
В кантина „До Мори“
Когато Салваторе Наваро влезе в кантина „До Мори“, за да получи една поръчка, а гласът на онзи, който го посрещна, се оказа френски, а не венециански, той изобщо не бе изненадан. Само много, ама много уплашен. Не беше изненадан, защото Те го бяха предупредили, че това може да стане. Ала единственото, за което можеше да мисли той в този момент, бе как тялото на Корадино Манин пада напред в студените води на канала, със стъклено острие в гърба, и как мантията му потъмнява още повече, докато попива водата и го повлича надолу към Ада. Салваторе напусна заведението веднага, без дори да изслуша предложението на французина. В бързината си да излезе дори събори една масичка, като че ли всяка секунда в повече, която прекарваше в компанията на този човек, го набелязваше все по-необратимо като предател.
Салваторе пое с пълни гърди нощния въздух и се втурна надолу по Кале дела Морте към канала. Там спря и зачака ужасено да чуе стъпките на преследвача си. Накрая, с огромно облекчение, долови познатия скръбен повик на гондолиерите: „Гондола, гондола!“ и веднага спря лодкаря. Едва когато се настани удобно върху кадифените възглавници и даде указания на гондолиера да гребе към Двореца на дожа, се разтрепери истински.
Все така в кантина „До Мори“ Дюпармьор сви рамене и отпи нова глътка от виното си. Не успя да убеди Салваторе, а и изгуби Корадино по най-безславен начин, но си знаеше, че все някой ден някой щеше да бъде убеден. Златото на краля вършеше чудеса. Сведе очи към бокала си и изчисли времето — да, все още разполагаше с достатъчно време да допие виното си и да се измъкне спокойно, преди Салваторе да го издаде на Десетимата и те да изпратят тук агентите си. Надигна отново чашата. Да, тук виното действително бе великолепно.