— Пиеш кафе?
Леонора се засмя. Въпросът му й се стори толкова неуместен, че я свари напълно неподготвена.
— Смееш ли ми се? — изгледа я с нещо средно между раздразнение и развеселеност.
— Мъничко. Защо да не пия кафе? Да не би да съм направила някакъв неволен социален гаф?
— О, не! Просто се чудех дали не си… — затърси думата — въздържател. Странна дума. Винаги съм смятал, че така англичаните определят хората, които пият единствено и само чай.
— О, не! — изрече този път Леонора. — Пийвам си. При това доста. Е, не чак толкова много. Но определено обичам вино!
— Хубаво! — ухили се той. А на сервитьора, който кръжеше в полезрението му, рече: — Дуе омбре, пер фаворе18!
— Какво означава „омбра“? — попита тя.
Полицай Бардолино се ухили и отговори:
— Сянка.
— Да, основното значение на думата го знам, разбира се. Но какво означава в смисъл на напитка?
— О, нищо особено. Просто чаша домашно вино. Нарича се така от векове. През Средновековието на „Сан Марко“ имало каруци с вино, а търговците на вино бавно отмествали каруците си така, че да остават винаги под сянката на камбанарията. За да може виното да се запазва охладено.
Сервитьорът постави две чаши върху масата от тъмно дърво между тях. Леонора побърза да го опита и остана с впечатлението, че разказът на полицая за миналото на това вино като че ли го прави още по-приятно.
— Много обичам подобни истории — рече. — Но откакто съм тук, не съм чела нито един пътеводител. Твърде заета съм да гледам наяве и да живея с града, за да чета за него.
— Абсолютно си права — кимна кавалерът й. — Подобни неща е най-добре да се откриват в крачка, от хората, които живеят тук. В пътеводителите включват само пикантерии и скандали.
Леонора се усмихна, когато установи, че неговото мнение е същото като нейното.
— Кажи ми нещо повече за това място! — подкани го тя.
— Нещо пикантно ли искаш? — върна усмивката й той. — Казанова е бил чест гост на тази пивница.
— Затова ли ме доведе тук?
Не трябваше да казвам това! Колко самонадеяно и… глупаво от моя страна. Държа се като ученичка.
— Май сметна това просто за реклама, нали? — отбеляза той с проницателност, която я изненада. — Всъщност поканих те тук заради стъклото. — Посочи огледалото зад нея. — Уникално е. Това двойно огледало е много прочуто — навремето си е било най-голямото огледало с абсолютно еднакви плоскости. Реших, че тъй като работиш в Мурано, това може да те интересува.
Не го прецених правилно. Дали не провалих всичко с фриволното си поведение? Да му кажа ли за Корадино?
— Полицай…
— О, стига, моля те! Наричай ме Алесандро!
Слава богу, че настроението му отново се върна.
— Тук много ми харесва и ти благодаря, че избра точно това място.
Той се усмихна доволно, а после физиономията му стана отново делова.
— Във фабриката завериха ли формуляра ти? — попита.
— Да. — Аделино отново беше така добър да се подпише и да подпечата документа.
— В такъв случай следващата седмица го донеси и смятам, че най-сетне ще можем да ти осигурим това прословуто разрешение за работа. А после, ако си намериш и жилище, ще можеш да получиш и удостоверение за местожителство — изрече Алесандро и прие благодарностите й с махване на ръка.
След кратка пауза Леонора изрече:
— Може ли да ти задам един въпрос?
Той кимна.
— На теб като че ли не ти трябва чак толкова време, за да си свършиш работата, както е при колегите ти. Защо?
— Мразя бумащината — отговори автоматично Алесандро. — Затова за мен единственото разрешение на проблема е да се оправям с нея колкото е възможно по-бързо. Колегите ми също мразят бумащината, обаче те предпочитат да се справят с нея, като я заравят в още по-голяма бумащина с надеждата тя да изчезне. Ето ти още един пример за ефективност! — допълни и извади от джоба си няколко листа. Оказаха се фотокопия на къщи с подробности отдолу, очевидно взети от файловете на някоя агенция по недвижими имоти. — Братовчедка ми Марта ми даде ключовете за тези четири тук. Ще отидем да ги видим и ако някоя ти хареса, можеш да се преместиш още тази вечер.
— Тази вечер ли?
— Защо, изненадана ли си?
Леонора поклати глава, изпълнена с все по-голямо вълнение. После отрони: